Арсений Тарковски - Дървета

В кръвта затихват страст и ропот
и вече търсиш топъл кът,
цениш ти трезвия си опит
на зрелия житейски път.
Оплакал младост и надежда,
брат млечен на бреза и клен,
в природата ти се оглеждаш
и в нея цял си отразен.
Ти на дървета застарели
и събеседник, и връстник,
в упорството на песни смели
търси най-верния си лик.
Те носят тежкото си бреме,
но нижат се лета безброй —
отлага бързащото време
в сърцевината слой след слой.
И крепне живата им сила,
и клоните им се множат,
товара, с който е дарила
земята хората, делят.
Защо към цъфналите вишни
се взираш натъжен, разбрал,
че вместо чувствата предишни
дошли са мисъл и печал?
Дали защото в твоите химни
кръвта ти се втвърдява пак,
тъй както в клончетата зимни
вода и светлина, и мрак?

Страна на птича нищета,
зелен бивак на ветровете,
със клони търсят висота
сляпородените дървета.
Войници стройни, те стоят,
от хората очовечени —
небето искат да допрат,
а със земята са сродени.
Те златна дреха всяка зима
събличат под настръхнал свод:
почивка трябва, за да има
пак сили горският народ.
Листата нека да лежат
като ръжда, в снега зарита.
Водите пак ще заструят,
пропукали внезапно щита.
Ще тръгне пролетният сок,
във всяка жилка той ще бликне,
филиз, подобно нежен рог,
от черна рана ще поникне.
И ето ги върху пръстта,
издигнали прозрачни листи,
те светлина от утринта
все търсят в небесата чисти.
Планинци сякаш са дошли
за тоя празник на земята
и бляскат древните стрели
сред стана им във низината.
Съзвучията на вълни
пак с птичи трели зазвучаха,
за танци жадните жени
със шалове в ръце стояха.
С листата сродна е плътта —
като дърветата се вием
и с корени — и те, и ние —
сме отговорни пред света.