Джон Скалзи - Войната на старците

— Много лесно — сам ще ни го кажете. Повярвайте ми — вие ще го знаете.

— Как може да сте толкова сигурен? Някога преживявали ли сте го сам?

Доктор Ръсел се усмихна.

— Всъщност да. Дори два пъти.

— Но вие не сте зелен.

— Това е заради втория трансфер. Не е необходимо да сте вечнозелен — добави той шеговито и отново надзърна в своя ПИА. — Господин Пери, боя се, че е време да прекратим с въпросите, тъй като ме чака още работа. Готов ли сте да започнем?

— Не съм готов, дявол го взел — признах. — Толкова ме е страх, че ще се пръсна.

— В такъв случай позволете да перифразирам. Готов ли сте да приключим с това?

— Божичко, да — въздъхнах.

— Добре тогава. — Той посегна към екрана на своя ПИА.

Кувьозът около мен едва забележимо се разтресе. Погледнах доктора.

— Усилвателят — обясни той. — Тази част е не повече от минута.

Изсумтях нещо в отговор и погледнах към новото си тяло. Лежеше неподвижно в кувьоза, като полята със зелена боя восъчна фигура. Изглеждаше досущ като мен преди много години — дори по-добре, бих казал. Имаше мускулестото тяло на плувец олимпиец. И дълга зелена коса.

Не можех дори да си представя, че ще живея в това тяло.

— Имаме пълна картина — промърмори под носа си доктор Ръсел. — Включвам връзката. — И натисна едно копче.

Усетих слабо раздрусване и после изведнъж се почувствах, сякаш в главата ми кънти далечно ехо.

— Олеле! — възкликнах.

— Ехо-ефектът? — попита доктор Ръсел. Аз кимнах. — Това е от компютъра. Съзнанието ви долавя минималната разлика във времето между тук и там. Няма причини за безпокойство. Добре, включвам връзката между новото тяло и компютъра. — И отново посегна към екрана.

В съседния кувьоз новият аз отвори очи.

— Аз го направих — уточни доктор Ръсел.

— Той има котешки очи — рекох.

— Вие имате котешки очи — поправи ме отново доктор Ръсел. — Връзката е отлична, без смущения. Започвам трансфера. Ще се почувствате леко объркан…

Чукване на екрана…

… и аз пропаднах

мнооооооооооооооооооооооооооооооого надолу

(имах усещането, че ме прецеждат през невидима мрежа)

и всички спомени, които бях имал някога, ме блъснаха в лицето като бетонна стена

и най-ясният от тях, как Кати слиза от олтара

кракът й се заплита в подгъва на роклята

тя се препъва и за миг губи равновесие,

но ловко се изправя

и ми се усмихва,

сякаш ми казва

„Ха-ха, това няма да ме спре“

*и друг спомен, в който Кати пита „Къде, по дяволите, съм сложила ванилията?“, последван от тракането на изпусната купа на пода*

(Божичко, Кати)

След което отново съм си аз и виждам едновременно и лицето на доктор Ръсел, макар и малко замъглено, и тила му, което ме кара да си мисля: „Страхотен номер, дявол го взел“ — а мислите ми са като стерео.

Едва тогава осъзнах. Намирах се на две места едновременно.

Усмихнах се и видях как моето старо и ново аз се усмихват.

— Току-що наруших законите на физиката — обявих на доктор Ръсел с два чифта усти.

— Прехвърлям ви — отвърна той и чукна за последен път върху екрана на проклетия си ПИА.

Отново бях само аз. Другият аз. Разбрах го по това, че вече не виждах новото си тяло, а гледах към старото.

И то ме гледаше, сякаш осъзнаваше, че се е случило нещо ужасно странно.

Сякаш искаше да ми каже: „Повече няма нужда от мен“.

Сетне то затвори очи.

— Господин Пери — повика ме доктор Ръсел и ме плесна лекичко по бузата.

— Да — отвърнах. — Чувам ви. Извинете.

— Как е цялото ви име, господин Пери?

Помислих за секунда.

— Джон Николас Пери.

— Рождената ви дата?

— Десети юни.

— Името на учителя ви във втори клас?

Втренчих поглед в него.

— За Бога, човече. Не го помнех дори в старото си тяло.

Доктор Ръсел се засмя.

— Добре дошли в новия си живот, господин Пери. Справихте се блестящо. — Отключи капака на кувьоза и го повдигна. — Излезте, ако обичате.

Сложих ръце — моите зелени ръце — на страничните прегради и се повдигнах. Опрях се с десния си крак и пристъпих леко. Доктор Ръсел застана до мен и ме улови.

— Внимателно. До съвсем скоро бяхте старец. Ще ви е малко трудно да си припомните какво е да имаш младо тяло.

— Какво искате да кажете?

— Ами… първо, бихте могли да се изправите.

Прав беше. Бях привикнал, че съм прегърбен (деца, пийте си млякото). Изправих рамене и пристъпих още една крачка напред. И още една. Добрата новина бе, че помнех как се ходи. Ухилих се като ученик във ваканция.