Мики Спилейн - Търговци на смърт

— Виждала ли си Яму Горки.

— Този негодник ли? — Тя направи гримаса на отвращение. — Вероятно е горе и си брои мангизите, комунистическото му копеле. Постоянно говори с типове, които не знаят нищо друго освен идеята за равенството и свободния труд. Знаеш ли в колко първомайски паради е участвал?

— Зная.

— Разбира се, и му позволявате да върти този бизнес тук. Защо не го окошарите? Качи се горе преди малко. Разтреси го добре.

Смигнах й, оставих я да се върне при приятеля си и тръгнах към вратата, която водеше към апартамента над бара. Точно пред зданието бе паркирал един черен шевролет седан, модел 1963. Нямаше нужда да гледам какво е написано на задния капак, за да разбера на кого е.

Външната врата водеше към един малък хол, а вътрешната беше заключена. Извадих кредитната си карта и я напъхах в тясното пространство между вратата и касата, за да достигна резето и го вдигна нагоре. Вратата веднага се отвори. Затворих я зад себе си и пуснах тихо резето на мястото му, след това извадих моя 45-и и издърпах езичето назад.

Стълбите бяха покрити с килими, които приглушаваха шума от стъпките ми, но въпреки това се движех близо до стената, за да предотвратя скърцането им. Взимах стъпалата по две, но много бавно, и когато едно от тях издаде злокобен звук, спрях и зачаках да видя дали са чули шума. Имаше само една лампа и тя мъждукаше зад гърба ми, така че ако някой изскочеше внезапно, щях да бъда прекрасна мишена. Пред мен всичко бе покрито в тъмнина, през която не можех да видя нищо, направо чудесно място за засада.

Минаха цели пет минути, преди да стигна до края на стълбището. Останах на място и се опитах да свикна с тъмнината. Нямаше закъде да бързам, но не можех да си позволя и да чакам. Когато сметнах, че съм готов, започнах да се придвижвам покрай стената, напипах една врата и застинах. Пръстите ми докоснаха един катинар и аз изпитах изкушението да го разбия с един изстрел, но ако сгрешах, щях да предупредя тези, които бяха на пост. Катинарът обаче бе покрит с паяжина и аз облекчено въздъхнах: тази врата не беше отваряна скоро.

Трябваше да прокарам ръка по перилото, докато стигна до завоя, който водеше нагоре. Започнах да се изкачвам по стъпалата по същия начин, както и преди. Само че този път нямаше нужда да бъда толкова предпазлив. От площадката горе се долавяше отдалеченият звук на телевизор, излъчващ популярна музикална програма, прекъсвана от гласа на говорителя, който рекламираше търговската марка на някаква бира.

Бях пристигнал на мястото.

Вратата бе изработена от здраво дърво, а ключалката — съвсем нова. Къщата обаче беше стара и мазилката покрай вратата се бе олющила толкова, че дори масивен катинар нямаше да я опази. Кредитната карта отново свърши работа и аз бутнах вратата толкова, че да се отвори на няколко инча.

Но не повече. От вътрешната страна бе затворена на верига и през процепа можех да видя чифт кръстосани крака, които бяха отрязани от стената. Някой си лежеше много удобно и се наслаждаваше на любимото си шоу.

Имах два изхода. Можех да прострелям краката му и след това да се опитам да изкъртя веригата от касата, или да разкъсам проклетото нещо с два куршума и да вляза вътре колкото мога по-бързо. Бедата беше в това, че ако се забавех няколко секунди, човекът щеше да има възможност да хване оръжието си и да изравни резултата… или да застреля Тейш. Ако беше там, разбира се.

Не можех да поема този риск.

Когато погледнах по-внимателно веригата, разбрах, че има и трети изход. Тези неща трябваше да се закрепят по такъв начин, че всяко отваряне на вратата автоматично поставяше веригата в мъртво положение. Вратата трябваше първо да бъде затворена и едва тогава веригата можеше да бъде освободена от държателя си. Но в епохата на „направи си сам“ много хора правеха нещата, без да прочетат внимателно инструкциите и поради това допускаха грешки. Яму Горки беше направил една чудесна грешка.

Беше оставил веригата да виси.

Трябваше само да притворя вратата, да използвам върха на писалката си и да измъкна куката от държателя. Веригата се разклати покрай вратата с леко металическо дрънчене и аз влязох в стаята. Краката все още бяха кръстосани, тактувайки в унисон с ритъма на музиката.

Яму Горки беше едър тип с широко лице, което бе пресечено от дълбоки белези. Изглеждаше озъбен дори когато изпитваше наслаждение. Лежеше във фанелката си с дълги ръкави, с ръце покрай тялото, изразът на лицето му отразяваше действието на телевизионния екран. За разлика от фасадата на зданието апартаментът му бе обзаведен с най-скъпите неща, които можеха да се купят с пари, от цветния телевизор с възможно най-голям екран — до луксозните мебели, които бяха натикани на всяко място, където можеха да влязат. В един ъгъл се намираха три шкафа с папки и бюро, отрупано с документи и счетоводни книги. Яму Горки ръководеше бизнеса си както от офиса си, така и от къщи.