Мики Спилейн: Търговци на смърт

— He се подлагам на изстрели за когото и да било — казах аз, като се убедих, че ме вижда.

Жестът му беше слаб, но напълно определен.

— Това е нищо. Самонараняванията се използват за много цели. Могат например да ти помогнат да напуснеш бойното поле. Доказателство за хора, които не са свикнали с подобни неща.

Ухилих се на малкия досадник, който седеше там и ме ненавиждаше. Възрастта има някои предимства и той се възползваше от предимствата си колкото можеше. Но все още разполагах с една скрита карта. Извадих записващото устройство и говорителя от джоба си и ги съединих. Пуснах лентата и го заставих да изслуша разговора между Вей и Сарим. Когато лентата свърши, казах:

— Не си избрал правилно отбора си, старче.

В очите му нямаше повече страх. Само умора и когато погледна към мен, видях и болка, ярост от това, което бяха сторили с него, видях скритите последици и неизречените обещания за това, което щеше да се случи, ако възвърне властта си.

— Съжалявам, мистър Мен — каза той. — След това, което ви казах, обидата може да бъде изтрита само с живота ми и той е във вашите ръце.

Седеше и чакаше. На мое място щеше отдавна да ме е застрелял.

— В Селачин има двама души — казах аз. — Наши хора. Единият от тях е Теди Тедеско, другият — Питър Мур. Понастоящем са преследвани по хълмовете от вашите хора, предвождани от същите, които се опитаха да ви убият.

— Да?

На масата до него лежеше телефон.

— Спрете ги. Искам ги живи. Те са мои приятели.

— Това достатъчно ли е?

— Това е достатъчно — казах аз.

Телефонното обаждане бе за сметка на Яму Горки, който никога нямаше да бъде в състояние да си го плати. То мина по трансатлантическия кабел, беше прехвърлено през ретранслационните станции и вероятно прехванато по пътя, но това вече нямаше никакво значение. След половин час Тейш Ел Абин говореше с хората от двореца си и думите му бяха открити и пълни със сила. Говори пет минути, преди да остави слушалката, след това ми кимна тържествено.

— Направено е.

— Почти — казах аз. Вдигнах телефона и позвъних на Върджил Адамс. Предадох му доклада си и когато му казах, че Теди и Пит са свалени от куката, той не можеше да проговори нищо в течение на цяла минута. След това долови острите нотки в гласа ми.

— Добре ли си, Тайгър?

— Ранен съм.

— Лошо ли?

— Не. Ще се оправя.

— Не бъди глупак. Разполагаш с Лени и Кейси Баланка. Прехвърли им случая.

— Заинтересуван съм лично от него, старче — казах аз и сложих слушалката на вилката.

Тейш ме гледаше с нарастващ интерес, очите му придобиваха странно изражение. Набрах номера на Чарли Корбинет и след няколко секунди той вдигна слушалката.

— Намерих Тейш, Чарли.

Можех да го чуя как се върти на токовете си.

— Къде?

— В един апартамента над бара на Слоун. — Дадох му адреса и попитах: — Как е Вей?

Когато споменах името й, ръцете на Тейш побеляха от стискане на облегалките на стола. Чарли каза:

— В съзнание, но все още не може да говори. Ще се оправи. Не иска да говори с никого освен с теб. Изглежда, си влязъл под кожата на всички.

— Какво е положението с Мартин Грейди?

— Доста по-спокойно. Засега са суспендирали дейността на сенатската комисия по разследването на неговия случай. Натиснали са ги от много страни. Никой не разбира как, по дяволите, си успял да постигнеш това, но повече не задават въпроси… Ще пратим нашите хора веднага. По-добре се подготви за един дълъг разговор с Рандолф.

— Няма да бъда тук, полковник.

— Виж какво…

— Малкълм Таръс все още е на свобода. Лиши се от главната си плячка, но има и още една цел. Мен.

Затворих слушалката и се обърнах към Тейш, който все още седеше спокойно и очакваше да чуе какво ще му кажа. Разказах му всичко — накратко, но в детайли. Когато свърших, той кимна, тъмните му очи ме пронизваха.

— Искам да имам син като теб — каза той. — По един или друг начин той ще прилича на теб.

Не му отговорих. Взех носната кърпичка от джоба си и я притиснах към раната от куршума под ризата. Беше започнала да ме боли. През дъжда и шума навън чувах виенето на приближаващите се сирени. Завих се в шлифера и пъхнах ръце в джобовете.

Под пръстите си чувствах рубина.

В него имаше нещо гладко и чувствено и когато го докоснах, малката фигура отново изплува в съзнанието ми и започна да ми се смее. Тя се приближаваше все по-напред и по-напред и за първи път разбрах, че няма да ми избяга. Можех да я различа добре и знаех, че тя бе свързана по някакъв начин с рубина. Ако помислех малко повече върху нея, щях да й дам име и тя щеше завинаги да си отиде.