Мики Спилейн - Търговци на смърт

Встрани от бакалията се намираха две сгради със спуснати капаци на прозорците и неприлични надписи на вратите. Минах покрай тях, но знаех много добре, че Малкълм Таръс нямаше да рискува и да използва място, които децата можеха да използват за решаването на пубертетни задачи и към които скитниците можеха да предявят определени претенции.

Така че отминах Флъд Уеърхаус, опитвайки се да мисля така, както би мислил Таръс, отдалечавайки се все повече от таксито, което сега се бе превърнало в тъмно петно накрая на квартала.

Помирисах бизнеса на Том Лий Фой дълго преди да се доближа до магазина му. Това беше миризма, която ме върна към времената, когато трошахме огромните орехи от магазина на Чарли Хоп Сун на Калъмбъс Авеню и за майтап го бяхме нарекли Личи Чък. Той беше дебел стар китаец със склонност към децата, които ни позволяваше да крадем по цели шепи орехи, защото с удоволствие щеше да ни ги даде и така.

Или Том Лий Фой беше развъртял огромен бизнес с ли-чи орехите, или пък просто притежаваше огромно количество от тях, защото те оставяха такъв аромат на улицата, че дори и проливният дъжд не можеше да го унищожи. Движех се до стените на зданията, където сенките бяха по-дебели, и преценявах възможните места, където можеше да се намира той.

Реката не бе далеч и вятърът духаше главно оттам. От едната страна на магазина на Фой се намираше някакво ателие за електрически уреди, а от другата страна се издигаха четири къщи под наем, на чиито врати нямаше никакви надписи. Само на едната от тях пишеше „Давам стаи под наем“. Две от тези къщи не ме интересуваха въобще. Пред градинската порта на едната имаше бебешка количка, а на стълбите на другата се бе излегнала лениво котка, а зад нея на стената бе опрян детски велосипед.

Къщата посредата изглеждаше безопасна с нощната си лампа, която гореше зад стъклената входна врата. Това беше място, където можеше да се крие само един човек, далеч от любопитните погледи на съседите.

Дъждът и гръмотевиците заглушаваха шума от обувките ми, докато заобикалях къщата, за да вляза през оградата в задния двор. Открих две жици, които отиваха към къщата, и разбрах, че бях намерил Малкълм Таръс. Той не искаше да поема излишни рискове, но не си бе дал труда да инсталира както трябва аларменото си устройство. Беше направил това, което и аз щях да направя, затова знаех какво да търся.

Някъде горе той седеше, без все още да знае, че всичко се бе провалило, вярвайки, че го търсим по всички авенюта… че Вей Лока е мъртва, че Тейш се намира под сигурната охрана на един тъп американец, който смяташе, че работи в името на мира и социализма. Таръс се бе скрил добре и бе поставил капани, които щяха да го предупредят, ако се появеше някой нашественик, и когато този нашественик се хванеше в тях, Таръс щеше само да го довърши за свое огромно удоволствие.

Дори светът навън да се разпадаше, той щеше да си стои тук и да събира частите му. Поне така си мислеше.

Ухилих се в тъмнината и дъжда и тръгнах покрай прозорците, докато не стигнах до нужния прозорец, от който се подаваше краят на жицата.

Прерязах я, като разбирах, че всяка алармена инсталация, монтирана от него, бе предназначена много повече да плаши местните нехранимайковци, отколкото тези, които го търсеха. Вдигнах прозореца, проврях се през отвора над перваза и скочих безшумно в стаята.

Отвън долових същата миризма, за която говореше и Таръс, и затворих прозореца зад себе си. Имаше обаче и още нещо, нещо, което не беше характерно за една търговска къща, занимаваща се с внос на китайски деликатеси. Подуших въздуха, усетих откъде идва миризмата и разбрах какво беше. Сарим Шей бе пушил пура подобна на онази, когато го видях в края на алеята в задния двор на хотела.

Измъкнах моя 45-и и го стиснах здраво, след това го напъхах под шлифера си за секунда, за да притъпя звука от вдигането на езичето. Малко по малко очите ми свикваха с тъмнината и когато започнах да различавам смътните очертания на мебелите в стаята, се насочих към вратата.

Точно тогава намерих Сарим Шей.

Сега не струваше много. Беше само един мъртвец, все още притискащ ръце към гърдите си, с повдигнати от агонията колене. Лежеше в положението на зародиш на пода, кожата му току-що бе започнала да изстудява. До него имаше един прекатурен стол и когато докоснах шията му и намерих найлоновия конец, впил се дълбоко в плътта, разбрах, че бе умрял мъчително. Не изпитвах никакво съжаление към него. Беше дошъл като искащ триумфатор, но вместо подчинение бе намерил смъртта си. Бе на път да осъществи една грандиозна програма, но се съобразяваше единствено със себе си и никой не можеше да бъде винен за това, че големият град му бе отмъстил.