Мики Спилейн - Търговци на смърт

Сирените виеха все по-силно и хората излизаха на улицата.

— Ще бъдат тук след минута. Сега всичко ще бъде наред.

Тейш кимна бавно.

— Всичко ще бъде наред — каза той.

Думите му бяха многозначителни.

Слязох по стълбите, застанах по средата на улицата, докато патрулните коли и автомобилите с обикновени граждански номера спираха пред зданието, след това пресякох на другата страна, преди да са опасали мястото с кордон, и тръгнах да се разхождам безцелно, с наведена глава под дъжда и поемайки дълбоко озонирания въздух.

Пръстите ми гладеха рубина в джоба.

Има нощи, когато целият град принадлежи само на теб. Дъждът натиква обитателите му дълбоко в пещерите на зданията, далеч от вените и артериите, които свързват огромните му части. Мястото, по което вървях, приличаше на ампутиран крайник на тяло, един призрачен град, който само няколко часа по-рано е бил жив.

Над главата ми гърмяха гръмотевици и дъждът се сипеше на вълни от остри игли, оспорвайки правото ми да бъда там. От двете страни на улицата се издигаха здания със стара зидария, която засмукваше дъжда в сухите си пори, жадна за живителната субстанция. Отвътре прозорците бяха мръсни и празни. Влагата освобождаваше миризмите, които се бяха набили в паважа през деня, когато въздухът бе наситен с многоликия аромат на търговията, зелени миризми, морски миризми, машинни миризми и намеци за потящи се хора, които бяха оставили следи зад себе си.

Бях сам, но някъде в града се намираше Малкълм Таръс и една свиня, наречена Сарим Шей. В джоба ми се намираше ключът, който можеше да отвори вратата на тайното им скривалище, за да мина през нея, и докато се разхождах, докосвах с пръсти кървавочервения рубин, който почиваше толкова спокойно в розовия пъп на една прекрасна жена.

212

Death Dealers

На какво приличаше той? — помислих си аз. Обикновен рубин. С овална форма и удебелен в средата. Външният му вид нямаше никакво значение — знаех това със сигурност. Цялата работа беше в неговата форма. Тя ми напомняше за нещо казано — думи, които се бяха изплъзнали от нечий език, незапомнени от човека, който ги бе изрекъл, но стояха здраво в ума ми, пораждайки малкия дервиш в съзнанието ми.

Отново ми се смееше.

Аз му отвърнах.

След малко — помислих си аз — всичко ще си дойде на мястото. Смей се, докато можеш, защото когато си спомня, ти ще изчезнеш като димен облак.

Рубин… мрамор? Не, не беше това. Проклетото нещо не беше толкова голямо. Ако не разберях какво е то, ще приема, че някой е решил да си разменя орехи с мен.

Спрях, защото малкият дервиш също спря и ме гледаше с малките си очи, ужасен от мисълта, че е бил разпознат, след това поднови лудешкия си танц в напразен опит да ме отклони от правилно намерената насока на мислене.

Орехи. Повторих тази дума, след това се замислих. Кой беше говорил за орехи?

Дервишът бе полудял и аз разбрах, че се бях докопал до него.

Хари го беше казал. Малкълм Таръс бе споменал, че не харесва града, защото не можел да понася миризмата на китайските орехи.

И малкият дервиш изчезна в облак дим, както и знаех, че ще направи.

Напуснах тази част на града, която приличаше на ампутиран крайник, и тръгнах към светлините, докато не видях авенюто с кипящия на него живот.

Пареща болка пронизваше хълбока ми, пулсираше непрекъснато, и аз разбрах, че това, което трябваше да направя, трябваше да бъде сторено веднага и когато стигнах до кръстовището, застанах на ъгъла и чаках цели двайсет минути за такси. Накрая се появи едно, което се връщаше към Манхатън, след като бе разтоварило пътниците си на моста за Бруклин.

Не исках да давам никакви обяснения и освен хората, които работеха по разширението на летище Кенеди, нюйоркските таксиметрови шофьори бяха единствените, които можеха да се отнесат към теб по човешки, ако си откровен с тях. Протегнах му през седалката една десетдоларова банкнота от запасите на Мартин Грейди, наблюдавах го как я взима от пръстите ми и му казах:

— Намери ми една китайска пералня.

Той срещна погледа ми в огледалото, опитвайки се да определи дали бях наркоман или не, след това реши, че сигурно имам уважителна причина, отлепи колата от тротоара и започна да снове по двете страни на улицата в търсене на това, което ми трябваше. Когато изчерпваше възможностите на една улица, той се прехвърляше на друга, кръстосвайки търпеливо града.

За китайците, които работеха в този бизнес, може да се каже само едно нещо — те бяха амбициозни. Изглежда, никога не спяха. Понякога човек можеше да си помисли, че работят на смени, но на дъската за гладене винаги заварваш същото момче, независимо от това по кое време отиваш там.