Мики Спилейн - Търговци на смърт

Все още валеше. В нощи като тази винаги валеше.

Насочих се на запад, открих някакъв бар на един квартал разстояние и позвъних на Върджил Адамс, като го помолих за адреса, който отговаряше на този телефонен номер. Той се порови из справочниците си, намери адреса и ми го даде.

Тогава се почувствах така, сякаш бях пробил с юмрук стена. Когато пристигнах на адреса, това се оказа телефонна кабина на ъгъла на Десето Авеню. Бензиностанцията зад нея бе затворена. Телефонът е бил използван като като свързочен пункт и нищо повече.

Обадих се отново на Върджил Адамс, предадох му неприятната вест и го попитах дали нашите осведомители са докладвали нещо ново. Бяха проследили няколко фалшиви следи, разбира се, с отрицателен резултат, и единственото, на което можехме да се надяваме, бе информацията, предадена от управителя на някакво малко заведение, където, подобно на Турските градини, се танцуваше кючек. Той си спомняше, че е виждал човек, отговарящ на описанието на Малкълм Таръс, който изглеждаше точно така, както го бях видял последната нощ в Градините.

Беше развалил двайсет и пет доларова банкнота, когато си плащал сметката за яденето и пиенето, и управителят бе забелязал в джоба му карта от клуба, притежаван от неговия приятел, Стивън Пелони. Адамс бе изпратил трима сътрудници на това място в случай че Таръс се появеше отново там.

Върджил се готвеше да затвори телефона, когато изведнъж каза:

— Почакай, Тайгър. Току-що получих съобщение.

— За какво става дума?

— Съобщението идва от един от нашите информатори. Притежава магазин за стари дрехи в Ист Сайд. — Той ми продиктува адреса и аз го запомних. — Нещо за някакъв човек със странен глас, който си купил малък размер костюм от старите дрехи. Момчето му погледнало в колата пред магазина и видяло в нея човек, който според него бил облечен в нощна роба. Какво мислиш за това?

— От това може да излезе нещо, Върдж. Ще отида веднага там.

— Момчето ще направи десет бона, ако информацията му се окаже полезна.

— Ще разберем скоро.

Таксито ме изръси накрая на квартала и трябваше да извървя останалия път пеша. През деня улицата сигурно гъмжеше от минувачи и колички, но сега бе почти празна. Няколко бара все още бяха отворени, един ресторант бе приютил шепа хора, но табелата на вратата гласеше „Затворено“ и келнерът стоеше до нея със скръстени ръце, подканяйки всички да се разотиват по домовете си.

Малко по-надолу намерих адреса, който търсех, западнало магазинче с витрина, на която бяха изложени всевъзможни вехтории, и табела: „Купуваме стари дрехи“ на вратата, под която се мъдреше и името на собственика, Лио Рабин. В дъното на помещението гореше нощна лампа, но вътре нямаше никой. Проверих на съседната врата и запалих клечка кибрит, за да прочета имената под звънците.

Под последния звънец някой бе надраскал на метала Рабин и аз го натиснах. Никой не ми отговори, затова продължих да натискам звънеца, докато чух, че се отваря някаква врата и един глас се провикна по стълбищата:

— Да, да, какво има? Не знаете ли колко е часът? По това време нормалните хора спят. Какво искате?

— Може би искам да ти дам десет хиляди долара — извиках нагоре.

— Никога не е късно човек да поработи малко. Горе. Качете се горе и внимавайте за боклука на стълбите. Тези деца… боклучат където намерят. Няма осветление.

Проправих си път по стълбите нагоре, изритвайки настрани кутии и играчки, докато не стигнах площадката. Осветен от светлината, която идваше от стаята, на вратата стоеше един побелял човек с неопределена възраст, завит плътно в халат за баня. Беше се втренчил в мен зад очилата си с голям диоптър, смръщил лице, опитвайки се да ме разпознае в тъмното.

— Кой си ти, приятел? Кой е този, дето иска да ми даде толкова нари?

— Сумата говори ли ти нещо?

— Чух, че се споменава такава сума.

— И си съобщил, че си видял човек със странен глас.

Той престана да присвива очи и се огледа неспокойно наоколо.

— Влез, влез. Не е редно да говорим за такива неща на публично място.

— Живее ли някой горе?

— Само мишки. Там се намира складът ми и понякога в него отсядат роднини, които човек не би желал да задържи твърде дълго у дома си.

Той отстъпи настрани и ми махна през вратата. Отнякъде се разнесе дебел алт с типичния за Долен Ист Сайд изговор.

— Кой е там, Лио? Ако са онези картоиграчи, кажи им да си отиват вкъщи, където им е мястото.

— Я си трай! — каза остро Рабин. — Това е бизнес за мъже. — Очевидно той бе глава на семейството, защото жената замлъкна и не проговори повече. — Заповядай тук, в кухнята — каза ми той. Отиде до стенния шкаф, извади две чаши и една запрашена бутилка. — Такъв е обичаят тук. Първо виното, след това бизнесът. След виното винаги мога да кажа дали човек говори истината.