Мики Спилейн - Търговци на смърт

Изпразних набързо чашата си, очаквайки нетърпеливо да се захванем за бизнеса, но имаше типове, с които човек трудно можеше да се оправи, и той бе един от тях. Когато допи чашата си, Рабин седна на стола, покани ме с жест да направя същото, сви пръсти и зачака.

— Казвам се Мен — започнах аз. — Тайгър Мен. Нашите хора търсят един човек със странен глас.

— Кой е той?

— Няма нужда да знаеш кой е. Той е убиец и е готов да убие отново някого, ако това ще успокои донякъде съвестта ти. Трябва да го спипаме, преди това да е станало. Сега ми кажи какво си видял, кога и как. Всички подробности.

Той кимна, свали очилата си и ги избърса с носната си кърпичка, след това внимателно ги постави на носа си.

— Оня малкият, когото наричат Дог, ни каза да следим за този човек. За толкова пари всеки ще си отваря очите. Веднъж Дог бе получил огромна сума за някаква информация и ние знаехме това. Дори и аз веднъж намазах една малка сума, когато съобщих какво бях открил в джоба на едно откраднато сако, което ми продадоха. Да, знам как работите, затова си отварям очите.

— Опиши ми го.

Лио Рабин направи удивена гримаса и разпери ръце.

— Ами че нищо особено. Човек. Може би на около четирийсет. Нито голям, нито малък.

— Среден на ръст? — помогнах му аз.

— Да — съгласи се той веднага. — Нещо такова. Трудно е да го опишеш. Виж, костюма му, това мога да опиша. Тъмносив, не много стар, но кройката не е американска. Има някои разлики, които само специалист може да забележи — каза гордо той. — Носеше очила и шапка, както и нови обувки с каучукови подметки. Любопитно ми е защо поиска да пазарува в магазина ми. — Той отново разпери ръце и повдигна рамене. — Кой ги знае хората? Понякога виждат някой скитник, купуват му костюм, а скитникът ми го продава обратно за по-малко и отива да се натряска в кръчмата. Всички печелим по малко.

— Човекът! Кажи ми още нещо за него.

— Че нали ти казвам? Когато заговори, забелязах това. Сякаш му беше трудно да говори и през цялото време държеше брадичката си наведена, ето така. — Той ми показа, след това погледна нагоре. — Отначало бях забравил за това, което ми каза Дог, защото се опитвах да го разбера. Искаше костюм, трийсет и четвърти размер, без значение какъв цвят и стил. Просто костюм и аз се почувствах зле, защото мислех, че нямам толкова малък размер в магазина и трябваше да се кача в склада. Започнах да търся навсякъде и накрая открих един. Продадох му го за пет долара, дори не го загърнах в хартия. Той го преметна през ръка и излезе навън. Качи се в колата си и изчезна.

— Каква беше колата?

— Че кой може да ти каже? Валеше и не излязох навън, за да погледна. Тогава влезе синът ми и каза, че в колата видял човек, облечен в нощница. Бяла. Тогава помислих и се обадих на Дог. Съобщих му за човека със странния глас, който не може да говори, и по-късно той ми каза, че е позвънил където трябва и е предал съобщението ми. Тогава ти дойде. — Той ме изгледа с надежда. — Достатъчно ли е?

— Не.

Лицето му помръкна.

— Трябваше да знам за тази проклета кола. Готвех се да прекъсна разговора точно тук и да не си губя повече времето, когато едно тънко гласче се обади зад вратата на кухнята:

— Аз мога да кажа, татко.

— Нищо не можеш да кажеш. Връщай се в леглото — заповяда Рабин.

— Чакай малко.

— Какво може да знае това момче? — настояваше той. — Те…

— На колко години си? — попитах аз детето.

— На единайсет. И колата беше черен шевролет седан, модел 1963.

— И си видял човек с бяла нощница на задната седалка?

Той кимна.

— Разбира се. Дори подскочих нагоре, за да мога да го разгледам по-добре през задното стъкло. Беше стар човек. Изглеждаше болен.

Опитах невъзможното.

— Погледна ли табелата с номера?

— Не. — Момчето поклати глава.

— Виж какво — отново се намеси Рабин, — какво могат да знаят тези момчета? Те не виждат нищо и…

— Но зная на кого беше колата — ухили се момчето.

Щях да подскоча. Изведнъж се почувствах добре, дяволски добре и знаех, че бях стигнал до нещо.

— На кого? — попитах аз.

Момчето се поколеба за секунда с лукав израз на лицето, след това Рабин изрече с глас, който не търпеше никакви възражения.

— Хайде, казвай.

— На Яму Горки. — Почаках, все още наблюдавайки го, и той добави: — Дава коли под наем долу на Фултън.

Лио Рабин се надигна, лицето му бе стегнато.

— Толкова далеч ли си ходил?

— О, тате.

Рабин отново си свали очилата, разтри си ушите и пак надяна очилата.