Мики Спилейн - Аз съм съдът!

— Тая въшка! Ще му скърша въшливия врат за това! Аз се заклех пред Джак. Това е свещена клетва, а те го обърнаха на майтап. Само Пат му го е казал. И го имах за приятел! Дай ми телефона.

Велда ме сграбчи за ръката.

— Спокойно. Дори и да го е направил, какво от това? В края на краищата Пат е ченге. Може да е видял в това възможност да насочи убиеца към теб. Ако тая отрепка знае че си по петите му едва ли ще остане спокоен и сигурно ще се опита да се добере до теб. И тогава ще го пипнеш за яката.

— Благодаря ти, дете — казах й аз — но ти си прекалено чиста за тия неща. За първото действително си права, но при второто си съвсем далеч. Пат няма и най-малкото желание да го насочва към мен, защото му е безпределно ясно, че това означава случаят да приключи веднага и на място. Ако той има желание да насочи убиеца към мен, можеш да заложиш сутиена на баба си, че ще ми закачи опашка която денонощно да ми диша във врата, готова да ме дръпне за ръката при първия признак за стрелба.

— Не знам за такова нещо, Майк. Пат знае много добре че ти няма начин да не усетиш опашката. Не мисля че той е способен на такова нещо.

— Не е способен? О, ти не го познаваш. Той е изключително хитър. Залагам сандвич срещу брачно свидетелство че е поставил по един дюстабанлия на всеки изход от сградата, готови да тръгнат по петите ми щом само си подам носа навън. Разбира се, ще се отърва от тях, но работата няма да приключи с това. В момента в който ги „откача“ ще се закачат вече истинските професионалисти.

Очите на Велда запламтяха като чифт горящи факли.

— Сериозно ли говореше за това? Имам предвид баса?

Кимнах.

— Абсолютно сериозно. Искаш ли да слезеш долу с мен и да се увериш?

Тя се ухили и грабна палтото си. Нахлузих стария филц на главата си и излязохме, но за всеки случай преди това хвърлих още един поглед на адреса на Шарлот Манинг.

Пиколото Пит ме дари с озъбената си усмивка при влизането ни в асансьора.

— Добър вечер, мистър Хамър. — каза той.

Сръгах го в ребрата и го запитах:

— Нещо ново около теб?

— О, нищо интересно, освен дето май ще ми бият шута оттук.

Ухилих се. Велда вече беше загубила баса. Зад кратката ни размяна на реплики се криеше сигнална система разработена от нас още преди години. Отговорът му означаваше че долу ме чакаше опашка. Струваше ми петарка на седмица, но си заслужаваше. Окото на Пит беше още по-набито от моето за опашки. А и не можеше да бъде другояче. Беше се подвизавал като джебчия преди да му дойде акъла в главата. За разнообразие тоя път реших да използувам главния вход. Огледах се за куката, но не видях никой. За секунда сърцето ми се качи в гърлото. Страхувах се да не би Пит да се е заблудил. Велда също имаше остро око и си заслужаваше да се види усмивката й когато пресякохме фоайето. Сграбчи ме за ръката готова да ме откара до най-близкия мирови съдия.

Но трябваше само да минем въртящата врата и усмивката й изчезна в същия момент в който се появи моята. Опашката ни тоя път крачеше към нас. Велда изрече дума за която възпитаните момичета си нямаха и понятие и която можете да видите надраскана в пресния цимент от някой злодей с мръсно съзнание.

Този обаче беше хитър. Изобщо не разбрахме откъде беше дошъл. Крачеше доста по-бързо от нас, и се потупваше бодро по бедрото със сгънат вестник. Вероятно ни беше забелязал през прозорците зад палмата към кой изход сме се насочили, заобиколил е ъгъла и мина покрай нас след като излязохме. Без съмнение и да бяхме избрали другия изход там щеше да ни прехване следващият.

Тоя специално беше забравил да премести пистолета си от джоба на бедрото в кобура под мишницата, а и най-дребните пистолетчета правеха джобовете да изглеждат така сякаш имаха най-малко по един пумпал вътре.

Докато стигнем гаража вече нямаше никой около нас. Имаше достатъчно врати в които можеше да се шмугне. Изобщо не си хабих времето да го търся. Изкарах колата и Велда се вмъкна вътре до мен.

— Накъде сега? — запита ме тя.

— При автомата за сандвичи, където ще ми купиш един.

Стоварих Велда след сандвичите във фризьорския салон и поех към Уестчестър. Бях планирал посещението си при Джордж Калецки за следващия ден, но промених плановете си след като се свързах с кабинета на Шарлот. Дежурната вещица в приемната ми съобщи че Шарлот си тръгнала, а тя нямала инструкции да дава на който и да било домашния й адрес. Казах че ще се обадя по-късно и оставих съобщение за Шарлот че искам да се срещна с нея колкото е възможно по-скоро. Тая жена не ми излизаше от ума. Страхотни крака!