Мики Спилейн - Аз съм съдът!

Прелистих медицинския протокол. Име — Мирна Девлин. Опит за самоубийство под влияние на хероина. Закарана в отделението за спешна помощ на главната болница от детектива Джак Уилямс. Приета на 15 март 1940 година. Лечението завършено на 21 септември 1940 година. Източникът на снабдяване с наркотик неизвестен. Предадена под опеката на детектива Джак Уилямс на 30 септември 1940 година. Следваше страница с медицински подробности която прескочих.

— Ето ти нещо за душата, авер — ухили ми се Велда.

Измъкна снимка в цял ръст на умопомрачителна блондинка. Сърцето ми подскочи като я видях. Беше направена на морския бряг. Хубавицата се беше изправила в цял ръст, с безразличен поглед и в бял бански костюм. Здрави и дълги крака. Малко по-мускулести от еталона на филмовите режисьори, но от това сърцебиенето ви не ставаше по-слабо при вида им. Релефът на стомашните й мускули изпъкваше съвсем отчетливо под тъканта на банския костюм. Невероятно широки рамене за жена, изключително оформени гърди, опънали до скъсване плата на банския костюм. Косата й изглеждаше бяла на снимката, но можех да заключа че беше естествена блондинка. Вълшебна, вълшебна сламено руса коса. Но лицето й беше онова което окончателно ми взе ума. Мислех си че Велда е красива, но тази беше действително нещо изключително. Прииска ми се да подсвирна.

— Коя е тя?

— Май не трябваше да ти я показвам. Като ти гледам отнесената физиономия, направо си готов. Казва се Шарлот Манинг. Психиатър е с кабинет на Парк Авеню, бизнесът й процъфтява. Доколкото знам клиентелата й е от лъв нагоре.

Погледнах номера и си помислих че тук специално запознанството ни щеше да ми донесе приятни мигове. Но не го споменах на Велда. Възможно беше да се заблуждавам, но винаги съм си мислил че ми има мерак. Разбира се, дори и не го беше споменавала, но всеки път като отивах късно в офиса със следи от червило по яката на ризата ми, ставаше бясна като фурия и не ми проговаряше по цяла седмица.

Подредих листовете на бюрото си и се завъртях на стола си. Велда се беше привела напред готова да стенографира.

— Имаш ли нещо да добавиш, Майк?

— Мисля, че нямам. Поне засега. Трябва да обмисля много неща. Засега всичко е в пълна мъгла.

— Добре, а мотивът? Възможно ли е Джак да е имал някакви врагове които да са си разчистили сметките с него?

— Никакви. Поне доколкото знам. Беше абсолютно прям. Винаги даваше шанс на всеки, разбира се, ако го заслужаваше. И при това никога не се е забърквал в каквито и да били нередности.

— Притежаваше ли нещо действително ценно?

— Абсолютно нищо. В апартамента му изобщо не беше пипано. В портфейла му на нощната масичка имаше неколкостотин долара. Убиецът му е бил садист. Джак се е опитал да се добере до пистолета си, но убиецът бавно е издърпвал назад стола на който е висяло оръжието му, принуждавайки го по този начин да пълзи по пода след него, като се е мъчел да задържи вътрешностите си с ръка.

— Майк, моля те.

Замълчах. Просто си седях и гледах втренчено в стената. Един ден щях да продупча копелето простреляло Джак. Бях продупчил достатъчно до този момент. Без никакви угризения. Свършиха с първия. След войната бях направо луд да се добера до някои от ония плъхове представляващи онази част от човечеството която паразитира върху хората. Хората. До каква невероятна тъпота можеха да стигнат понякога! Съдебен процес съгласно закона за един убиец. Парадоксална фраза позволяваща на убиеца да се измъкне. Но в крайна сметка хората си получаваха заслуженото. От време на време се появяваха и такива като мен. Бабаитите тероризираха обществото, а аз тероризирах тях. Застрелвах ги като бесни кучета каквото в същност си бяха и същото това общество после ме влачеше по разни съдилища да им давам обяснения защо, как и къде съм ги изтребил. Ровеха се из миналото ми, проверяваха отпечатъците от пръстите ми и ми задаваха милиони въпроси. Вестниците ме изкарваха най-кръвожадното чудовище, но не смееха да се приближават твърде много, защото Пат ги държеше изкъсо. А и освен това винаги съм измъквал полицията от най-тежки ситуации и те не го забравяха. Пък и наистина си ме бива да давам показания по случаите.

Велда се върна в кантората с вечерните издания на вестниците. Убийството заемаше всички първи страници, последвано от четириколонно изложение на всички известни подробности. Велда се зачете над рамото ми и след малко дъхът й секна.

— Ама и теб си те бива! Гледай!

Тя ми посочи последния абзац. Там беше описано моето съпричастие към случая, но тя имаше предвид буквално предадената ми дума по дума клетва която бях направил пред Джак. Обещанието ми дадено на един мъртъв приятел че ще застрелям убиеца му по същия начин по който беше загинал той. Смачках вестника на топка и го запратих в стената.