Айзък Азимов - Аз съм в Порт Марс без Хилда

Да започнем с това, че всичко започна от само себе си, като един сън. Не трябваше да правя никакви уговорки. Не трябваше да променям нищо. Просто наблюдавах как нещата се нареждат сами. Може би още тогава трябваше да предусетя катастрофата.

Започна се с обичайната ми месечна почивка между задачите. Месец на работа и месец почивка беше справедливата и уместна практика в „Галактически услуги“. Пристигнах в Порт Марс за обичайната тридневна подготовка преди краткия полет до Земята.

Обикновено Хилда, бог да я благослови, най-сладката жена, която някой е имал, ме очакваше там и прекарвахме този период спокойно и приятно — един малък антракт за нас двамата. единственият проблем беше, че Порт Марс е хулиганското свърталище в системата, и приятен малък антракт не е това, което му подхождаше. Само че, как да обясня това на Хилда, а?

Е, този път тъща ми — бог да я благослови за промяната — се беше разболяла два дни преди да стигна до Марс и в нощта преди кацането бях получил космограма от Хилда, че тя ще остане на Земята с майка си и няма да ме посрещне този път.

Аз изпратих обратно искрените си съжаления и трескавото си безпокойство за майка й и когато се приземих:

Бях в Порт Марс без Хилда!

Това още не беше нищо, както разбирате. Беше само рамката на картината. Сега оставаше рисуването и оцветяването вътре в нея.

И така аз се обадих на Флора — Флора от няколкото редки епизода от миналото — и за целта използвах видео будката. По дяволите разходите, с пълна пара напред.

Давах си десет към едно шанс, че ще е излязла, ще е заета и видеофонът й — изключен, дори, че ще е мъртва.

Но тя си беше вкъщи, видеофонът и — включен и беше всичко друго, но не и мъртва.

Изглеждаше по-добре от всякога. Възрастта не може да попари, както някой беше казал някога, нейните безкрайни превъплъщения. А робата, която носеше — или, по-скоро, почти не носеше — помагаше доста.

Радваше ли се да ме види? Тя изписка „Макс! Това са толкова години.“

„Знам, Флора, но така е, ако си свободна. Защото познай какво! Аз съм в Порт Марс без Хилда.“

Тя изписка отново. „Не е ли чудесно! Ела тук тогава.“

Аз се опулих за миг. Това беше твърде много. „Искаш да кажеш, че си свободна?“. Трябва да знаете, че Флора не беше никога свободна без доста предварителни уговорки. Е, тя си беше такава.

Каза: „О, имам някакъв малък, не съвсем уговорен ангажимент, Макс, но ще се погрижа за това. Ти ела.“

„Ще дойда.“, казах щастливо.

Флора беше такова момиче — е, добре, стаите й бяха с марсианска гравитация, 0,4 от нормалната. Устройството, което я предпазваше от псевдогравитационното поле на Порт Марс беше скъпо, разбира се, но, между другото, си заслужаваше и тя нямаше проблеми с плащането му. Ако някога сте държали момиче при 0,4 g, не ви трябва обяснение. Ако не сте, обясненията няма да свършат работа. Също така, съжалявам за вас.

Говорим за летене с облаци…

И имайте предвид, че момичето трябва да знае как да се справя със слабата гравитация. Флора знаеше. Няма да говоря за себе си, естествено, но Флора не би ме извикала и не би отменила предишен ангажимент, само защото си няма занимание. Тя винаги си имаше такова.

Прекъснах връзката и само перспективата да видя това на живо можеше да ме накара да изтрия образа й с такава пъргавост. Излязох от будката.

И тогава, точно тогава, точно в този момент първият лъх на катастрофата долетя до мен.

Този първи дъх беше плешивото теме на въшливия Рог Кринтън от офисите на Марс, блестящо над бледо сини очи, бледо жълта кожа и бледо кафяви мустаци. Беше същият Рог Кринтън, с нещо славянско в рода си, за когото половината от хората на работа вън, на полето си мислеха, че има бащино име Кучисин.

Не се напрегнах да си удрям челото в земята, защото почивката ми беше започнала в мига, в който слязох от кораба.

Казах с нормална учтивост „Какво по дяволите искаш? Бързам. Имам среща.“

Той каза „Имаш среща с мен. Имам една малка работа за теб.“

Изсмях се и му изредих всички необходими анатомични подробности, където може да сложи малката си работа и му предложих да си вземе чук, за да му е по-лесно. „Сега е едномесечната ми почивка, приятелю.“

„Червена тревога приятелю“ отвърна той.

Което означаваше никаква почивка, ей така. Не можех да повярвам. „Хайде, Рог, имай сърце. Имам си собствена незабавна тревога.“

„Нищо подобно.“

„Рог“, замолих се, „не може ли да вземеш някой друг? Който и да е друг?“