Мики Спилейн - Секс капан

— Внимавай, тигъре, котенцето има големи зъби.

— Куче… какво каза?

— Нищо.

Очите й отново станаха други.

— Куче…

— Слушай…

— Не, моля те… Куче.

Пред входа вече нямаше никой и угасих външното осветление. Някъде в сградата боботеше мотор.

— Вярно ли е това за Шийла?

Едно от ребрата на щорите беше изкривено и го изправих.

— Да.

— Тя… беше ли добра?

— Всички са добри.

— Но ти не си…

— Не спя с жени, защото ги обичам, котенце. Мълчи.

— Казаха ми за… топката. Преди да ти я покажат.

Погледнах я. Започвах да се ядосвам.

— Казах им да не ти я дават.

— Благодаря.

— Стенли ми се изсмя. Каза, че съм само… жена.

Това ме разсмя.

— Няма никакво съмнение, кукло.

— Преди малко исках да те видя мъртъв.

— Това няма да стане лесно. Зарежи тези приказки.

— Какво смяташ да правиш?

— Да се махна от тук.

— Ще дойда с теб.

Тъмнината беше толкова приятна. Не се виждаше какво мисля или чувствам и можех да говоря с дрезгавия полушепот, който означаваше, че играта е навлязла в последната си фаза, че противниците все още имат някакъв шанс, но времето е много малко.

— Не става, малката.

— Заври си месарска кука в задника.

— Що за език е това в устата на една дама?

— Не съм ти никаква шибана дама! Аз съм само твоята мацка, Куче.

В тъмното виждах белотата на ръцете й.

— Не се захващай с мен само защото годеникът ти е умрял. Така става, когато някой отиде да воюва.

— Нима?

— Излизаш от играта.

Тя се разсмя — меко и зловещо. Усетих как ръката й улавя лакътя ми, а топлината на тялото й беше жива и ароматна, вещаеше капан през цялото време, но не можех да я отблъсна, защото вече нямаше никакво значение как точно ще умра.

— Идвам с теб, където и да отидеш — каза тя.

— Ще те заведа на място, което ще те накара да съжаляваш.

— Добре.

Прокарах ръка по косата й, после по гърдите и накрая докоснах прекрасното „V“ между краката й. Почувствах контура под дрехите й, женската гънка, топлата влага. След това отново докоснах лицето й.

— Ще те взема, след като стигна там.

Нощта хареса и на двама ни, но този път тя беше на моя страна, защото умишлено се превръщах в ловна плячка. Знаех къде съм и къде отивам. Ловецът не знаеше. Той трябваше да мисли, да крои планове, да действа в съответствие с тях, да не забравя, че и за него може да има заложен капан. Да е нащрек. Да е готов да убива. Той знаеше всички номера. Можеше да ме намери, можеше да намери колата ми. Можеше да изстреля куршум до главата ми, за да ми каже, че ме очаква, че е преценил всички шансове, че си дава сметка за риска, който поема. В този момент чух дълбок, гърлен смях и щях да се обърна, за да видя кой е, но си дадох сметка, че съм аз.

Кога лисицата надхитрява лисица?

Беше оставила колата си на паркинга и когато отидохме при нея, имаше други хора, които потегляха. Качихме се във Форда и улових кормилото. Подкарах заедно с другите коли, които отиваха към кръчмата на Тод и докато карах бавно, уж че търся свободно място за паркиране, изведнъж свих вляво, заобиколих и тръгнах в обратна посока. Минах през някакви пусти улици, поех по пътя към Ню Йорк и на първия разклон отново завих назад, към Линтън, но по старото шосе.

Това ми отне близо час и половина, но най-накрая открих разклона, стигнах до мястото, което търсех и оставих фаровете включени достатъчно дълго, за да може Шарън да види.

Лийлънд Хънтър беше наел добри работници. Вяха свършили работата си блестящо. На светлината от фаровете старата й къща блестеше в бяло. Велосипедът й беше поправен и сега стоеше подпрян на парапета на верандата. От пролуката на вратата стърчеше един бял плик и аз знаех какво има в него. Излязох от колата, заобиколих и помогнах на Шарън да слезе.

Тя също знаеше, но не беше съвсем сигурна, докато не отвори плика, не видя ключа и документите за собственост.

— Твоя е, красавице.

— Куче… — гласът й едва се чуваше.

— Възстановена е… такава, каквато си я оставила.

— Защо?

— Поне един от двама ни трябва да спечели нещо от всичко това.

Тя понечи да каже нещо, сълзите й попречиха. Мушна ключа в ключалката и натисна дръжката. Вратата се отвори безшумно. Шарън натисна ключа и лампата се запали. Чух как дъхът й секва.

— Предполагам, че адвокатът е задавал въпроси.

Нямаше нищо претенциозно. Беше просто една старомодна къща, толкова топла и уютна, че сякаш от кухнята ухаеше на пай и откъм двора се чуваха детски гласове, докато мъжете играят на карти, а жените сервират бира с кани и клюкарстват. Мястото изобщо не беше за еманципирани жени. Все още миришеше на боя, мекият килим беше на мястото си и всичко беше готово за живеене — ако някой искаше да живее с носталгията по миналото.