Мики Спилейн - Кървав изгрев

Опасявах се, че полицията знае в какво облекло се движи. Тъй като не се хванахме в капана им и единствените дрехи в апартамента бяха работните комбинезони, бързо щяха да се сетят. Но трябваше да проверяват всеки бояджия и работник в бели работни дрехи, а това отнема време.

Не вървяхме заедно е Мартрел. Аз се движех малко напред, а той ме следваше. При лош късмет него щяха да забележат първи и тъй като полицията трябва само да го прибере, аз оставам със свобода на действие. Вървяхме нагоре по Броудуей, задържани от оживеното движение, и пресякохме. Стигнахме бар „Стентън“ и влязохме в него.

Рон, дневният барман, беше свършил смяната си, но бе оставил плика, който търсех, зад касата. Барманът от нощната смяна ми го подаде и взе долара, който му предложих. Беше твърде зает да приготвя напитки, за да ми обърне внимание и тъй като бе пълно с работници от строежите наоколо, нито Мартрел нито аз изглеждахме не на място.

Отидох до масите в задния салон, избрах едно сепаре в ъгъла и седнах с лице към входа. Когато Мартрел влезе, беше добре скрит от наблюдение, с изключение на отсрещното сепаре. Един келнер дойде, взе поръчката ни за два сандвича и бира, записа я и се отдалечи.

Петнадесет минути, след като ни сервираха, влязоха Уоли Гибънс и Рондин, минаха покрай бара и се отправиха към задния салон. Уоли знаеше, че ще съм там. И преди съм го виждал бесен от яд, но сега лицето му беше нещо ново за мен.

Махнах му и протегнах ръка на Рондин. Само като я погледнах, нещо в мен се обърна. Казах.

— Здравей, скъпа.

Трудно бе да се разчете погледа, но не и усмивката й.

— Беше ли… страшно? — попита тя.

— Трудно. Седни. Това е Гейбън Мартрел.

Уоли хвърли през масата пакета към мен, погледна ме в пълно недоумение и започна да се хили.

— Дяволите да те вземат, Тайгър, да се продъниш в ада дано!

— Благодаря, приятел…

— Не благодари на мен. Благодари на нея. — С палец посочи Рондин. — Исках да се изпотиш, както аз се потях, но тя ме разубеди.

— Наблюдават ли апартамента ти?

— Да, но не беше трудно да се изплъзнем. Съзнаваш ли в каква дяволска каша си се забъркал?

— Не съм се свързал с никого.

— Ами тогава да те осветля по въпроса — той погледна Гейбън Мартрел, после мен. — Може ли да говоря?

— Давай.

— След като си се измъкнал от болницата, някой забелязал, че липсва полицаят от поста пред вратата. Той не се свестил веднага, за да обясни, така че те блокираха мястото от всички възможни страни след леко забавяне.

— Очаквах го.

— Пак ти вадиш късмет, — отбеляза той, — а някой друг го отнася.

— Какво искаш да кажеш?

— Долу в мазето намерили трима без документи за самоличност. Никой в болницата не ги познава, макар те да се кълнат, че са от персонала по чистенето. Полицията проверила нещата им и открила една „дреболийка“, предназначена да унищожи половината етаж. Една от машините за чистене на пода — тъпкана с взрив. Отнася като нищо цялата стая на Мартрел, дори и поставена извън вратата. Щяла е да свърши работа…

— Вестниците даже не споменават…

— Заповед отгоре. Не искат да се разбере. Пълно информационно затъмнение, но трима репортери били в сградата по друг повод, когато всички се разтичали, и разбрали какво става. Обади ми се Дейв Севърн и той ми разказа.

Мартрел промълви през стиснати зъби:

— Сега са решени на всичко…

Рондин протегна ръка през масата и я сложи върху моята.

— Тайгър… Трябва ли да правиш всичко това сам?

— Нямам избор.

— Все още имаш живота си…

Това е критичният момент! Мога да го видя в очите и. Всеки момент ще получа ултиматум. Може да бъде и сега, но тя не желае в този миг да мисля за нещо друго. Иска да съм освободен от всичко и спокоен, преди да го постави направо.

— Същото е и с много други хора, скъпа. Ако свършим всичко както трябва, те ще могат да запазят своя живот.

— А твоят собствен?

— Това е работата ми, Рондин. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Не се предавам никога. Имам поставена задача!

Очите й бяха безкрайно тъжни, когато отдръпна ръката си. Дадох пакета на Мартрел.

— Иди в мъжката тоалетна и се преоблечи. Пъхни работния комбинезон в коша за боклук под хартиените кърпи.

Обърнах се към Уоли:

— Кажи ми за тези, които ви наблюдават.

— Не се притеснявай. Не ни следят. Сградата се свързва със съседната чрез пасаж и ние се изнизахме през задния вход. Хванахме такси на авенюто и дойдохме направо тук.

— Телефонът ти подслушва ли се?