Мики Спилейн - Кървав изгрев

— Докторе, излекувай се сам.

Не беше подобаващата благодарност за това, което бе направил за мен.

Сега имаше много повече хора и това ме прикриваше добре, но можеше да скрие и другите. Но трябваше да се рискува. Стигнах до изхода, махнах с ръка на Мартрел да излиза и той ме последва към вратата, мина през нея и ме последва на улицата. Ако засадата ни е засекла и не ни е познала на момента, ще предпочетат да останат незабелязани и да ни разгледат отблизо.

Имах готовност, ръката ми бе на револвера, ако трябваше със стрелба да си проправяме път. Мартрел разбра и въпреки че нищо не каза, се огледа внимателно.

Момчето от камиона ни видя и без въпроси се метна на волана. Качихме се бързо и потеглихме спокойно, без бавене.

— Карай! — наредих. — Където и да е.

— Добре.

Потупах Мартрел.

— Махай тая фуражка и униформата. Ако някой полицай те види така, ще загазим. — Той разбра и се съблече.

Шофьорът попита.

— Накъде?

— Трябва да отидем някъде и му намерим дрехи.

— Имам малък апартамент наблизо. Само че няма дрехи. Само работни комбинезони.

— За това ще мислим после. Нека използваме апартамента за тази нощ. Полицията ще блокира целия град и ще проверява всички пътища за излизане и влизане.

Апартаментът беше двустаен в една стара сграда, близо до Ривърсайд Драйв. Влязохме, без да ни види никой, и казах на шофьора да върне полицейската униформа в болницата. Можеше да каже, че я е намерил в някоя улична кофа за боклук, или нещо друго, правдоподобно. Той се преоблече в чист, бял работен комбинезон и се върна в болницата с подготвено обяснение за униформата.

За съжаление в апартамента нямаше телевизор, нито радио, така че не можех да чуя новините, за да съм в течение как се развиват нещата. Не че наистина трябваше. Точно сега всички възможни служби щяха да работят по случая и болницата щеше да е запечатана като гробница. Тъй като IATS знаят за интереса ми към Мартрел, нямаше да е трудно ченгето, което зашеметих, да ме разпознае по снимка. Но първо щяха да действат по случая самостоятелно, преди да допуснат други до него.

Завъртях на Ърни Бентли в лабораторията, но най-накрая той си бе тръгнал. Вкъщи той нямаше телефон и тъй като щеше да се върне в лабораторията едва късно на следващата сутрин, нямаше смисъл да го тревожа в този час.

До момента Мартрел не задаваше въпроси, но аз знаех за какво мисли. Ние седяхме в полутъмната стая и се гледахме. Накрая той попита:

— Соня… на сигурно място ли е?

— Настанил съм я в центъра на града.

— Това е добре. Кога ще я видим?

— Ако всичко е наред, утре.

Той кимна.

— Толкова дълго съм чакал…

— Кажи ми — попитах, — защо избяга? Заради нея ли?

За миг той ме изгледа изпитателно.

— Мисля, че вече знаете това, сър.

— И все пак, защо?

Мартрел погледна ръцете си, после прозореца.

— Вече не съм млад. Отдадох живота си на моята родина и моята партия. Е, да, когато човек е млад, е различно, чувстваш вълнения, сила и можеш да управляваш съдбата на света. Ние всички имахме идеали и се борехме за нещо ново, но нещата се променят. Човек остарява. Бях забравил, че младостта може да мине покрай мен. Докато не срещнах Соня, жените нямаха място в живота ми. Не бяха нужни, поне на мен. Тези неща се заместваха от политическия аспект, който бяхме изградили. Но сега тази моя любов… А Соня… Е, как може да се изкаже с думи това?

— Много лесно. Случва се на всички.

— Никога не съм очаквал да се случи и с мен. Тя беше толкова млада и хубава… свежа, непорочна. Изведнъж всичко се промени и аз отново се почувствах млад. Всичко, което ми бе изглеждало толкова важно, се сведе до едно НИЩО. Почувствах любовта, виждах красотата и в същото време съзнавах, че животът ми е преминал в насилие и корупция. Беше пропилян, напълно пропилян. Всичките идеали… Какво бе станало с тях? „Силата“ ги бе смачкала; прекрасният свят, който виждахме в мечтите си, сега бе отвратително блато. Имаше нещо безсмислено във всичко това. Соня беше добре внедрена в младежките групи, но все пак чувствах, че тя е по-проницателна от мен и при разговорите ми с нея тя го разбра. Направих така, че тя да може да види как живеят другите хора, как мислят. Когато тя успя да избяга, бях щастлив, наистина много щастлив. Въпреки че тя ме изостави, се чувствах щастлив. Знаех, че някой ден ще я последвам.

— Обичаш ли я?

— Да, приятелю. Обичам я. Много.

— А ако тя не изпитва същите чувства към теб?

Той поклати глава и нежно се усмихна.