Мики Спилейн - Кървав изгрев

Една кола излезе от улицата със свирещи гуми, зави остро по алеята и закова на място. Слезе някаква жена, заливаща се от смях, но мъжът бе като възел от нерви. Тя щеше да ражда буквално след минути и това, странно защо, й бе забавно, но на мъжа изобщо не му беше до смях.

Усмихнах се леко, насочих се към главния вход, качих се по стълбите и влязох във фоайето. Съвсем не бях сам. Повече от дузина бъдещи бащи седяха с вестници в ръка или нервно крачеха, в зависимост от това колко пъти вече им се е случвало. До асансьора имаше униформен полицай, а друг бе застанал в дъното на коридора до стълбището. Застанах с гръб към тях така, че да мога да наблюдавам, и зачаках.

От време на време слизаше някоя сестра или лекар, съобщаваха име и някой от бащите се отправяше към дъното по стълбите нагоре. Ченгетата не си правеха труд да гледат по белите болнични престилки. Попитах момичето на входа, къде е мъжката тоалетна. Тя се усмихна учтиво, явно свикнала с нервните позиви на бащите, и ми посочи.

Четвърт час. Тогава щеше да се обади Соня. Измих ръцете си няколко пъти преди един от интернистите да влезе. Свалих го с един силен удар в челюстта, който щеше да го държи мълчалив поне половин час, взех му дрехите, навлякох ги и го оставих заключен в една кабинка. Носеше картонче с името си. Ако ви се наложи някога да влезете в охранявана зона, трябва ви точно това. Убедително е психологически, а и с един стетоскоп на врата можете да направите почти всичко в една болница при достатъчно бързо действие.

Минах покрай охраната, отидох с асансьора на петия етаж, завих надясно по коридора, следейки бързо номерата на вратите. 11:30 часа. Ако Соня е успяла да се свърже, сега би трябвало да говори.

Полицаят в края на коридора, застанал пред последната врата, замислено ме огледа, та се наложи да вляза в първата стая, покрай която минавах. Един дребен стар човек ме погледна, усмихна се, когато разгледах болничния му картон, после притвори очи.

Така влизах в четири стаи без някой да ми обърне особено внимание. Две санитарки минаха, разговаряйки високо, и момче с машина за чистене на пода се зададе от другия край на коридора, тикайки я пред себе си.

Когато стигнах до вратата, която ми бе нужна, изпреварих ченгето, и преди да ме пита каквото и да било, казах:

— Обичайна проверка за заразни болести. Някой е пренесъл нещо. Повече се трудил нощем…

Полицаят кимна, оставайки нащрек, отвори вратата да вляза и застана точно зад мен. Разгледах картона, прикрепен на леглото, написах нещо нечетливо и се приближих до пациента.

Той ме позна. Лицето му беше напрегнато и той се колебаеше, дали да сигнализира охраната, или да мълчи. Аз се усмихнах, кимнах към телефона и казах:

— Вкарват какви ли не зарази тук. Може да пипнете нещо дори по телефона…

— На мен ми се обиждат само здрави хора — каза той, като лицето му се отпусна.

Направих се, че му меря пулса, проверих очите и езика му, после подхвърлих през рамо:

— Подайте ми картона, моля.

Полицаят несъзнателно посегна към ръба и за миг свали поглед от мен. Беше достатъчно. Отне само минута да му вземем униформата и Мартрел я облече. Сложихме ченгето в леглото, където щеше да се чувства удобно за известно време.

Докато Мартрел се обличаше, го попитах.

— Какво каза Соня?

— Не много. Че е в безопасност и в сигурни ръце.

— Така е. Готов ли си?

Дрехите не му стояха както трябва, но ако не го видеше друг от охраната, щеше да мине незабелязан. Една важна подробност, когато си с униформа — хората рядко гледат лицето.

Мартрел нервно кимна и си облиза устните.

— А ако ни хванат?

— Аз ще имам проблеми, не ти. След това, което направих с охраната, по-лошо не може да стане. Сега се отпусни, дръж се естествено и върви след мен. Не трябва да бързаме. Ако сме нервни и припрени, ще привлечем вниманието, разбираш ли?

Усмивката му бе многозначителна. Този вид работа беше вършил и той по-рано.

— Да, разбирам.

Вместо да ползваме асансьора тръгнахме по стълбите, като се движехме отстрани, за да минават хора, които се качват. Повечето бяха погълнати от собствените си мисли, за да ни обърнат внимание. Полицаи и лекари са обичайни за градските болници и нашето присъствие беше нещо обикновено. Когато стигнах ме до фоайето, казах на Мартрел да изчака на входа, заложих, че няма да ме забележат и се отправих към мъжката тоалетна, където бях оставил доктора.

Минах през група хора, събрана около гишето, в очакване да получи пропуски за свиждане и отидох в тоалетната. Беше празна. Отворих вратата на кабината, в която интернистът все още седеше на тоалетната чиния. Облякох се и закачих дрехите на доктора зад вратата. Като тръгвах, го погледнах. Клечеше си там тихо и похъркваше с отворена уста. Ухилих се и казах: