Мики Спилейн - Кървав изгрев

Снимката на Мартрел обаче бе добра. Лицето му имаше твърде много отличителни черти, за да мине незабелязано. Но това е Ню Йорк, с осем милиона души, заети предимно със собствените си проблеми, така че с малко повече внимание можехме да се придвижваме незабелязано в града.

По-голямата част от статията бяха глупости за запълване на страницата. Отново се описваше случая Гейбън Мартрел и подробности от идването му. Въпреки че с нищо не се намекваше за местонахождението му в момента, смяташе се, че похитителите са политически идеалисти от руски тип, действащи в сътрудничество с американски гражданин, заподозрян за няколко престъпления — наемник, готов да служи на всеки за пари.

За Бога, наистина разпространяваха това! Може би IATS целяха да ме изкарат от скривалището ми, за да отрека обвинението и снема подозренията от себе си. Едно нещо бе съзнателно пропуснато — името ми. Просто не бях идентифициран и аз казах едно голямо „благодаря“ на полковник Корбинет за това. Излагаше се на опасност заради мен и можеше да пострада.

Когато Мартрел най-накрая се събуди, му донесох кафе и му показах вестника. Устните му се залепиха в тънка черта, докато разглеждаше снимките.

— Не може да излизаме през деня или поне, докато тези вестници са навсякъде по вестникарските щандове, нали?

— По-добре да не рискуваме — отвърнах. — Следващият вестник ще публикува нещо друго, а хората бързо забравят. Ще чакаме до довечера.

— Тук ли?

Нещо ме тревожеше от известно време — шофьорът на камиона. Трябваше досега да се е прибрал вкъщи. Ако са го задържали за разпит, можеше да ги баламосва за известно време с лъжлив адрес, но когато проверят и открият лъжата, ще пуснат глутници ченгета да търсят нещо за камиона и рано или късно някой щеше да си спомни и да посочи апартамента.

— Не, не тук. — Отворих стенния гардероб, извадих един работен комбинезон и го хвърлих към Мартрел. — Облечи го. Искам да се махнем от това място.

Той ме гледаше учудено, докато му казвах това, сетне без въпроси се облече и дръпна ципа. С писалката на Ърни позацапах надписа отзад на комбинезона. Внимателно избърсах всичко за отпечатъци и бутнах Мартрел към вратата. Не исках нашият човек с камиона да загази още повече, ако стигнат до това място и го обследват за отпечатъци.

Тръгнахме към Ривърсайд Драйв и точно когато стигнахме ъгъла, чух писъка на сирена. Една патрулна кола се отправи към блока. Внезапно се закова пред него и две ченгета изскочиха с извадени пистолети.

Още една кола пристигна веднага след първата, а от противоположната страна с вой долетя и трета.

Усетих, че Мартрел се стегна и го хванах за ръката.

— Спокойно. Не бързай, отпусни се.

Когато патрулната кола минаваше покрай нас, аз тъкмо разгъвах вестника, така че за момента той успешно прикри лицата ни. Знаех, че ще оградят всичко наоколо и продължих на юг, към един вход на метрото. Добрахме се успешно до него и се качихме в предните вагони за Брайтън Бийч.

— Сега ще започнат щателна проверка на изходите на цялото метро. Ще сменяме влаковете на няколко спирки, за да не изглежда съмнително и така седнали в първия вагон ще видим дали вече са плъзнали по станциите. Облегни се назад. Това ще бъде един маратон до побъркване, поне десет или дванадесет часа, но не се сещам за по-добро място, където да сме едновременно далеч от полезрението им, и не будим подозрение. Ние сме просто бачкатори на път за или от работа, като всички, така че свий някой забравен вестник по седалките и разпускай.

Едва към седем се измъкнахме от метрото при 49-та улица, слети с тълпата. На щанда за вестници хвърлих поглед на последните издания. Както и очаквах, първите страници на повечето пишеха за нещо друго и аз бях спокоен, що се отнася до хората по улиците. Но в града шареха и по-внимателни очи. Точно от тях трябваше да се пазим.

Влязох през страничната врата на един магазин близо до телефонна кабина, пуснах монета и набрах номера на Уоли Гибънс. Иззвъня шест пъти, преди да вдигне. Той познаваше гласа ми и не се представих за в случай, че телефонът се подслушва. Казах направо:

— Виж, Уоли, съжалявам, че трябва да те обезпокоя, по ми трябват нещата, с които ти услужих за случая при строежа на „Уотсън-Брайс“. Ще се видим след час там, където Бинг кисне непрекъснато…

Затворих преди да ми отговори, но го чух как шумно си пое въздух. Преди две години, минавайки покрай сграда, строяща се от „Уотсън-Брайс“, той се спъна и падна в едно корито вар, и аз трябваше да се разтършувам и му намеря други дрехи. Тогава беше смешно, защото, така оплескан с вар, той изглеждаше като излязъл от някоя комедия. Не искаше и да чуе да се покаже на улицата в такъв вид. Бинг Уилис беше един стар приятел, който на практика живееше в бар „Стентън“ на Броудуей преди да умре, така че ако Уоли пресметнеше две и две можехме да отървем Мартрел от белия му комбинезон.