Мики Спилейн - Кървав изгрев

— Албърт Катър — подхвърлих.

— Много често проверява дали твоята приятелка е тук. Не ми харесва тази работа…

— Трябва да си доволен от факта, че ти обръщат такова внимание, Уоли. Това е начин да стоиш на „завет“. Никой не може да ти направи нещо, докато те се навъртат наоколо.

— Слушай ти, твърда главо! Изобщо не искам да се набърквам! Разбираш ли какво ти говоря? Тези от митническите…

Прекъснах го:

— Набараха ли нещо на „Мейтланд“?

— Не, голяма уста такава! Нищо! А точно това ме забърка в тази проклета каша. Не обичат да ги подвеждат. Претърсили са целия кораб, задържаха го да не отплава. Корабособствениците надали вой директно в Вашингтон и сега всичко това виси над моята глава. А и преди да им подам сигнала, не са претърсвали.

— Няма да се издадат, че са ровили там.

— Долно копеле такова! Нещо скриваш! Въртиш ми номерца…

— Същото правите и вие, от другата страна…

Той замълча, гласът му се сниши и аз знаех, че отново надушва новини.

— Добре. И без това съм загазил здраво с тази работа, така че казвай!

Казах му за писмото, изпратено до Мартрел, и как е било приготвено.

— Запази го в тайна още малко, а когато се разчуе, ти ще направиш сензация. Дори ще ти дам проклетото писмо.

— Укриваш веществено доказателство — нахално ми напомни той.

— Не и докато някой не разбере…

— Тогава защо ми казваш? Защо аз да зная за вината на някой?

— Ами като знаеш, ще има какво да предложиш, когато ще трябва да се молиш да те върнат на работа. Не познавам редактор или издател, който да не е луд за сензации, а когато един обикновен репортер, дето пише клюките за Броудуей, предлага „голямата сензация“, това автоматично му осигурява идеална позиция във всеки вестник…

— Моля те, и преди ти казах — не ми прави никакви услуги! — Той трясна слушалката, мърморейки. Даже и Рондин, на която той можеше да се наслаждава, поне като гледка, не го спасяваше от собствената му неврастения. Ърни каза:

— Май се навъдиха доста проблеми около теб, а?

Не му отговорих. Стоях там с ръка на телефона и се опитвах да вържа двата края на плетеницата. Накрая казах:

— Ще измъкна Мартрел от тази болница, Ърни.

— Как?

— Засега не зная, но трябва да го направя.

— Късмет. Ако имаш някакви специални предложения, дай ми поне един час.

— Разбира се, приятелю. Свържи се с Лондон и виж дали имат нещо за плана „Валчек“.

Интересно. Само, като споменах този план, Хал Рандолф побесня, а ако той има връзка с нашия случай или с нещо ги изпреваря в разследването, можеше и да „отърва въжето“.

— Как, така „свържи се“. Ти къде ще бъдеш?

— Из града. Ще се обадя.

— Аз ще съм тук — каза той. — Случайно, ако имаш нужда от помощ в болницата, държим онези, двамата в готовност. Високият червенокос в пощенския отдел, а също и момчето на боклукчийския камион. Името на фирмата е: „В. Р. Санитейшън къмпани“, син камион, тон и половина; един от филиалите на Грейди…

— Добра идея. Ще запомня.

Срещнах се с Чарли Корбинет в един малък ресторант на Второ авеню. Бях седнал до една маса в дъното и го наблюдавах как си пийва на бара и ме проверява дали съм „чист“, преди да седне при мен. Келнерът дойде и взе поръчката ни. После казах:

— Благодаря за помощта.

— Мислех, че ще ти потрябва. Там бях преди всичко, за да елиминирам проследяването, подготвено ти от Рандолф. Знаех, че и сам ще се справиш, но не исках да рискувам. Кои бяха в таксито?

— Двама убийци, полковник. Със същите намерения, като на Рандолф. Използват всяка възможност. Какво каза Рандолф за всичко това?

Чарли сви рамене. Набразденото от годините му лице бе непроницаемо.

— Естествено се разяри, но нищо не можеше да направи. Когато видях таксито, схванах работата и реших да попреча. Пак извади късмет, Тайгър.

— Ти си отдавна в бизнеса. Как са действали?

— Преди около два часа откраднали таксито. Били са спокойни — откриването на крадена кола в Ню Йорк не е лесно. Готвели са се с колата да отмъкнат Рондин под носа ни, но ти ги изработи.

Извадих от джоба една от снимките, дадени ми от Ърни.

— Този беше на задната седалка в таксито. Преснимана е от най-старите картотеки на командосите, но е същият. Казва се Спаад Хело.

Очите на полковника бързо се вдигнаха изпод гъстите му вежди към лицето ми и бързо пак се впериха в снимката.

— Това може да пооправи нещата с Рандолф. Знаеш ли, че IATS го търси от години?

— Хм…

— Никога преди не е бил визуално разпознат.