Мина Спиридонова - Среща през времето

Майка й вече бе станала, когато тя слезе. Приготви се бързо, но почти нищо не си казаха. Не й се говореше. Преди да тръгне, старата Сунек продума:

— Зекелниш заминава утре с войската.

— Какво? Но защо? Ние току-що идваме. Би могъл да остане поне още няколко дни.

— Говориш безсмислици. Това не е негово желание. Такава му е службата. Ще ни пише. А ти по-добре не закъснявай за твоята.

Абвима тръгна към Големия пазар на външния град. Там се намираше тъкачницата, в която работеше. Жената беше добра и й показваше тънкостите на занаята, защото харесваше сръчността и изобретателността й. Разбираше трудността на положението й, макар на Абвима да не й бе ясно как може някой да проявява такова чувство към напълно непознат човек. Майка й определено не притежаваше такава черта, но Абвима отдавна се беше примирила с факта, че брат й беше по-обичания, защото успя да се издигне и да служи като воин в такава войска, като тази на Селвей. Зекелниш не беше крадец или ковач, каквито бяха сега повечето от приятелите му от детинство.

Площадът и пазара се намираха по-нагоре в средата на главната улица. Самата улица започваше от портите на замъка, разширяваше се в кръгъл площад и достигаше до пристанището, многократно завиваща и разклонена, докато обиколи целия град.

Обширното кръгло пространство бе опасано от шарените занаятчийници, а в средата бе самият пазар, както винаги изобилстващ от всевъзможни стоки и храни от всички известни посоки на света. По-надолу, към дома на Абвима бяха повечето кръчми, ханове и изби, някои от които много скъпи и хубави, дето отсядаха най-богатите пътници и търговци.

Камъните бяха мокри от дъжда, но слава богу, локвите бяха попресъхнали. Въпреки това тя повдигна полите на вълнената си рокля, захабена от пране и носене и единствената, която имаше за хладното време.

Ранният час не пречеше на оживлението. Разбра от откъслечно дочути фрази, че са пристигнали три нови търговски кораба с доста екзотични стоки, за които имаше запазени сергии.

Тълпата се оживи и Абвима мярна двама конника. Поздравите на хората носеха нужното уважение и имаха приятелско отношение без да са пресилено официални, макар да изглеждаше, че конниците са благородници. Младата девойка се поспря и се загледа с интерес.

— О, принц Дилиън и принцеса Сирала отиват към пристанището. Може би за делегацията от…

Абвима изтръпна и се втурна през тълпата.

Най-отпред яздеше на червен кон жената. Беше хубава и млада, с черна коса и млечнобяла кожа. Облеклото не подхождаше на титлата й, но оглеждайки я отблизо, Абвима оцени вкуса й за дългата бежова рокля от фин лен без украса. Краката й бяха обути в меки и равни зелени чизми, косата бе прибрана в дебела плитка. Беше наметната с кафяв плащ, поръбен с ленен ширит.

Хората се бяха поразпръснали и едва когато се приближиха, Абвима имаше възможността да огледа спътника на дамата. Междувременно те бяха слезли от конете, вървяха един до друг и се смееха звънко. От време на време тя поспираше на някое точно определено павилионче и дълго разглеждаше, а мъжът я изчакваше спокойно.

Той я порази с присъствието си. Да, беше хубав, дори много, мускулест и грациозен, с мургава кожа и светла коса. На кръста му висеше дълъг и тежък меч. Но това, което я накара вътрешно да потрепери, бе потвърждението на неизбежното. Този мъж изведнъж бе излязъл от сънищата й и бе станал реален, беше тук и сега, и не можеше да знае това, което знаеше тя за него и другата.

Младата принцеса се струваше позната на Абвима, но тя беше сигурна, че е някакво заблуждение, защото никога не я беше виждала, нито на сън, нито наяве.

Двамата вървяха бавно надолу и скоро тя дочу част от разговора им.

— Трябваше да приемеш предложението на Талитат. Щеше да ти излезе по-изгодно.

„Талитат! Как е възможно?!“

— Него пък изобщо не го вземам на сериозно.

— Е, това си беше изискан начин за вземане на паричен заем.

— О, недей. Кесията му е по-пълна и от тази на татко. Просто искаше да се поглези. Отлично си знаем колко е пестелив. О, гледай! Виждаш ли това което и аз виждам? Тези платове са пътували по море цяла година…

Тя се спусна надолу и го остави зад себе си.

Краката на Абвима трепереха, но тя не можеше да го остави да си тръгне, без да му е казала нищо. „Той трябва да знае. Не го ли предупредя сега, утре ще е късно. Тази нощ тя пак ще се появи.“

Неусетно отчаянието й я бе отвело до него. Дали се спъна, или падна от страх, сама не знаеше. Коленичи в краката му.