Мина Спиридонова - Среща през времето

— Дай го де! — Фелгеспе грабна листа.

— Младият Вотрайден не заслужава подобни саможертви, Фелгеспина.

— О, да, трябваше първо теб да попитам! Вие сте сродни души.

Сирала поклати ядно глава.

— Това беше много грубо.

После погледът й се плъзна към полуразсъблечените й братя. Сестра й едва сега ги забеляза, но също се ухили съучастнически-преценяващо.

— Ето това тук е класика. Тези божествени мъже тук заслужават и нещо повече.

Двамата я погледнаха с укор.

— Сирала, тук има малки деца.

— Къде? — озърнаха се сестрите и избухнаха в смях. — В моменти като този искрено негодувам от факта, че сме роднини.

Сирала и Фелгеспе се хванаха за ръце и запяха на два гласа. Думите бяха на стара любовна песен и се преплитаха в най-нежния лирически диалект, създаден преди хиляди години, за да бъде пят от Нелохористите. Те бяха школа за песнознание, споменавана в легендите и се състоеше от момичета и момчета от цяла Лирика, надарени с божествени гласове. Една от най-известните мелодии, която въпреки многото метаморфози бе успяла да оцелее, се наричаше „При извора на Ромяла“ и имаше приятно закачлив характер. Специфичният танц, изпълняван перфектно от Сирала и Фелгеспе, предизвика бурни реакции от страна на двамата мъже и в очите на танцьорките светна типично жинското удоволствие. Прехвръквайки около масата в ураган от ефирни воали, двете внезапно приседнаха на масата. Бяха задъхани и за момент продължиха да пеят.

След малко Сирала се обади:

— Днес пристигат търговците от Тулме ’х’ Стихат.

— Видяхме корабите. — Дилиън бе подпрял гръб на рамката на прозореца и гледаше към стаята. Фелгеспе се изправи до него и започна да си играе с косата му.

— Аз ще си купя спатус — продължи Сирала.

Братята прихнаха в неудържим смях.

— Абе, смеете се, но въобще не сте интересни.

Дилиън стана сериозен.

— Че за какво ти е? — намеси се Талитат. — Нали си имаш мен! Виж сега, имам предложение. Можеш да ме купиш на половин цена, а ти гарантирам много по-разнообразен репертоар.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Ти просто не можеш да схванеш идеята ми. — Сега беше неин ред да се смее. — Смятам да го поотгледам, за да научи още повече думички. Аз лично ще се заема. Ще го научим на разни неща от протокола, обяснени на жаргонно наречие, тоест с възможно най-разговорния език на улицата. А измежду протокола, по някоя друга приказка. — Тя смигна палаво на Дилиън. — Че са и шаренки.

— Ще го учиш да псува?

— Е, ако става въпрос за украса, аз съм по-добър и в това — намеси се Талитат. — Цял ден ще си вися мирно и кротко, даже без да псувам, ако такава е волята на нейно височество. Е, вярно, пера нямам, но пък може да ме нарисуваш или…

— Страхотно! И ще се разхожда цял ден гол из двореца! — намеси се Фелгеспе.

— Тове вече е прекалено — каза Талитат с укор.

— И после ще подарим спатуса на Белсрона. На братовчедката Белсрона. — Гласът на Сирала бе невъзмутим, когато му го подхвърли, но Дилиън и Фелгеспе вече се търкаляха от смях.

Младият стрелец стана.

— Не, тук явно има нещо повече от спортна злоба с която аз не мога да съм равнодушен.

— Е, и? Дилиън ще дойде с мен.

— Ха, ха!!!

— Нали, Дилиън?

— Няма!

Тя се доближи до него и му предложи парче хляб, напоено с медовина, с резен горещо месо отгоре. Готвачката я изгледа, докато го вземаше от плота и го поставяше на затоплена порцеланова чиния, и се усмихна.

— Аз съм много зает. Сигурно ще дойда, ако намеря малко време.

Събуди се по тъмно и след това остана под завивките да наблюдава разпръсването на облаците след бурята. Събуждането й беше внезапно, а тя обикновено се будеше по едно и също време. Покрай крепостните стени все още се виеха купчини пара.

Надигна се с нежелание. В главата й все още искреше съня, от който току-що беше излязла. Младежът от съня й, чието име бе Дилиън отново бе посетен от онази, другата. Сега дори дочу гласа му, сякаш бе на крачки от него. Видя, че нещо с него не е наред, но видя и тази, която го закриляше, и разбра. Това не можеше да си го обясни, но то я тревожеше и тя нямаше да престане да мисли върху него. Днес нямаше да може да се съсредоточи върху предстоящите задачи и дори не искаше да отива в дюкяна. Знаеше, че трябва да е благодарна на брат си за това, че има работа, защото имаха нужда от нейното възнаграждение. Той впрочем изкарваше добри пари от войската на Селвей и споделяше част от тях със семейството, но не можеше да си позволи изцяло да ремонтира къщата, която беше буквално съборетина, когато се нанесоха. Не се учуди, че е така евтина. Поне се оказа стабилна съборетина. Поставиха повече от прозорците и обковаха цалата фасада с дебели греди от сухо жилчесто дърво. Вече не духаше. Смениха вратата, но задната остана все така нацепена. Май това беше всичко, което можаха да направят. Къщата все пак беше в бедняшкия квартал, въпреки че беше най-добрата и имаше два етажа. Беше много по-хубава и по-здрава от последния им дом. Едно от най-хубавите й предимства бе, че гледаше право към източната стена и пристанището в ниското. Всяка сутрин яркостта на изгрева я отнемаше от обителта на съня и тя не можеше да обясни чувствата, които безбрежното море предизвикваха в душата й.