Мина Спиридонова - Среща през времето

Тя отново се усмихна и отстъпи, отхлабвайки хватката. Дилиън също се дръпна крачка назад, дишайки тежко. Сега или никога!

Той вдигна меча, за да нанесе бърз и смъртоносен удар. Бе преценил с точното око на стрелеца Талитат ъгъла на атака и силата.

Млада замръзна и миг преди острието да я прониже, тя махна с ръка и безпогрешния жест накара меча да отхвръкне надалеч. Той се удари в стената и падна в краката на Лазара.

В следващата секунда блестящото острие на Млада се заби в Дилиън.

Момичето отстрани изпищя, но младежът не разбра защо. След това подът се удари в лицето му. Той остана да лежи безмълвен, а Млада изтегли оръжието. Бликна кръв.

— Много добър воин си, но воини талантливи — колкото щеш. Ти си ценен по един много по-специален начин, но не можеш да го разбереш. Всичко можеше да свърши по-различно. Имаше начин да дойдеш с мен. Разбира се не в този свой образ.

Млада измърмори някакви думи и пред нея се появи огромна, дебела книга с мътна чуплива подвързия. Тя отвори определена страница. Започна да чете и чертае, а камъкът усили шептенето си.

Дилиън извъртя глава към сестра си, която плачеше, седнала на трона и се опитваше да се освободи. При това негово движение кръвта бликна по-силно. На него му стана студено, но не го болеше. Стори му се, че забравя да си поеме въздух.

Той събра последните си сили и протегна ръка към сестра си, а сините й очи го пронизаха с дълбочината си.

— Подай ми ръка, Дилиън — шепнеше в този момент царкиня Млада, надвесена над умиращия воин.

След това времето сякаш се обърка и хода му се ускори.

— Не! — изкрещя Лазара и скочи, сграбчила меча на брат си. Оковите се стопиха и тя се хвърли напред.

Млада вдигна очи изумена. Реагира светкавично и хвърли няколко магически мрежи, но те не достигнаха до Лазара, стопени от мощното й излъчване.

Другото беше неизбежно.

Със силен вик Лазара вложи цялата си душа и физическа сила, и стовари меча върху жужащия къс кристал. Той се пукна и се счупи като стъклено топче.

Изви буря. Тя дойде от онова тъмно и мъртво прозорче, което гледаше към непредсказуемото. Навън. Към Границата. Ураганът обви тялото на демона и го засмука.

— Защо? Какво направи, Дилиън? Дилиън, моят единствен…!!!

Всичко, което успя да каже преди вихрушката да я погълне, бе за него.

В кулата останаха само двамата.

Лазара повдигна главата на брат си и му се усмихна. Беше се погрижила за раната му. Сега само го болеше.

Той я огледа. Това си беше тя, Абвима — Лазара. Червената й коса блестеше… с леки руси оттенъци.

Лазара приличаше на майка им.

— Хайде. Да тръгваме към дома.

Бризът довя повея на лятна омара и водорасли. Небето бе чисто и озарено от сияйната ласка на две слънца.

На единственото островърхо прозорче кацна водна чаеная и любопитно примигна с жълтите си очички.

6.01.1999

© 1999 Мина Спиридонова

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/617]

Последна редакция: 2007-02-09 13:52:15