Мина Спиридонова - Среща през времето

Светлината се усили и вниманието на двамата бе привлечено от появата на дневното светило иззад веригата на Драккес. На Дилиън му се струваше, че на това място никога не изгряваше слънце, защото сякаш не бе възможно да се пребори с непреодолимата изсечена стена от гладки, вечни скали.

Те извърнаха глави и потърсиха усуканото дърво. То беше безлистно, с гладка сива кора. Около стеблото му в скалата сякаш бе „изрязан“ от човешка ръка идеален кръг. Самите му клони бяха тъй причудливо усукани, че създаваха впечатлението за постоянно въздушно течение на изток, защото бяха увити като във водоврътеж.

При следващото поглеждане надолу, върху леко наклонена скална издатина се бяха появили две колони. Дилиън се обърна към Абвима и тя му кимна в отговор.

Докато слизаха внимателно, успяха да огледат колоните. Камъкът беше розов полукъпоценен кристал. Базата бе прекрасно и съвършено резбована, а на капитела играеха хоро миниатюрни фигурки. В долната част ангели и демонични създания изобразяваха танц, а най-отгоре колоната завършваше с всевъзможни ръбести и овални геометрични тела. Във вътрешността на осеяното с улеи тяло сякаш имаше течност, която създаваше илюзията за движещи се символи и статуарни фигури. Точно отстрани на колоните, на равни разстояния и обърнати един срещу друг, бяха инкрустирани по три зелени кристала.

Когато целият слънчев диск се показа иззад върховете, кристалите изригнаха в синя светлина. Лъчът се отрази и пречупи многократно и от шестте камъка, а после в сияещото пространство се материализира масивна друкрила врата от синьо дърво, също тъй причудливо украсена. Тя се отвори и пред двамата се откри черен път.

— Ето го пътя. Това е единственото, което може да те отведе до нея. И мене. Хайде, времето не е на наша страна.

Той дълго мълча, с поглед, вперен право в процепа. Не беше и сънувал, че такова нещо може да съществува. Магията не беше чужда на Лирика, но той едва сега осъзна в какъв свят живее. Нещо напълно непознато, нещо досега отричано, нещо чуждо. Прииска му се да научи всичко и се почувства горд, че беше надарен. Това бе нещо, което не можеше да се научи, тъй както въртенето на меч. Беше нещо, което трябваше да тече в кръвта ти. В неговата кръв течеше магия.

Сега той трябваше да отиде при Млада. За него тя беше всичко.

— Да — прошепна Дилиън и стъпи върху пътя.

Озова се някъде.

Пропадането сякаш нямаше край. По-точно усещането за време изчезна, защото и самото време липсваше. Нямаше също така и пространство, а само една непроницаема мъглявина.

Изригна вулкан от огън и светлина и те стъпиха на твърда земя. Озърнаха се. Небето бе ясно и синьо като езерото Бесей, а те се намираха в гладка като стъкло равнина, обградена от кубове, които бавно се въртяха, балансирайки на единия си ръб. Черният път бе под краката им. В края имаше врата. Бавно се приближиха и я отвориха.

Задуха вятър. Озоваха се върху виолетово стъкло, а в червеното небе пълзяха насечени облаци. Продължиха да вървят по пътя и небето, преминавайки през оранжевите си нюанси, стана жълто.

Абвима и Дилиън спряха шокирани. Пред тях се издигаше най-голямата арка, която въображението можеше да създаде и побере. Тя включваше хиляди, милиони воали, развявани в посока на течението, докато променяха структурата и цветовете си. Арката бе огромна хологлама от безплътни елементи. От другата й страна бе тъмно, в небосклона се забелязваше трепкането на малки бели триъгълничета.

Преминаха напред. Край тях се стрелнаха ято зелено-фосфоресциращи пеперуди, последвани от стопаните си — групичка спорещи крилати духчета, които оставяха след себе си мирис на червени рози. Двамата следваха сивкаво-сребристото сияние на пътечката и пред очите им изникна чудна гледка.

Този свят, с преобладаващи тъмни окраски, бе озарен от великолепен, прозрачен, островръх кристал, разположен в ниското. От него струеше животворна светлина, която хвърляше яркостта си из цялата околност. Сякаш разгневен магьосник бе затворил слънцето и неговия град с причудливи, островърхи кули в кристална кутия. Дворците искряха в утрото, а в ниските заливчета все още се разпръскваше мека мъгла. Мост водеше към вътрешността на вълшебния свят, наситен с движение.

Дълго не можеха да помръднат от вцепенение. Божественото творение бе като от легендите, макар те да знаеха, че всичко чудно и митично в легендите някъде е реалност. Лъчите се сипеха щедро върху околните хълмове.