Мина Спиридонова - Среща през времето

— Какво пра… — Тя го прекъсна с махване на ръка.

Доколкото можа да долови първоначално, нямаше много светлина където и да се намираха. Зрението му бе замъглено, но след като примигна два-три пъти черните кръгове изчезнаха.

Намираше се в малка кула, която имаше един-единствен прозорец към света, който, както изглеждаше бе много мрачен.

Слабата светлина на факлата със зелен пламък правеше сенките бледи и несигурни. В средата на стаята, чийто под бе украсен само с един червен символ, имаше сияещ черен кристал с яйцевиден овал. Беше поставен на стойка, съставена от висящи във въздуха окръжности. Камъкът бе олицетворение на най-ужасяващата и първична тъмнина. Той беше беззвездна и безлунна нощ, мрак, какъвто рядко се среща дори и в най-скритите кътчета на Вселената, която със своите безброй слънца и галактики би изглеждала и искряла както първия ден от възникването си. Този камък, побиращ се в две шепи, изсмукваше всяка капка светлина в пространството на кулата.

Въпреки това в центъра му имаше някакво неопределимо сияние, тънко като нишка светъл лъч.

Дилиън със закъснение установи, че седи на каменен трон, опрян в стената. Усещаше въздушно течение, което се провираше през леко плесенясалите пукнатини на камъните. Стори му се, че чу гръмотевица.

Абвима леко простена. Дилиън скочи от трона и клекна до девойката, която бе все още зашеметена и лежеше на земята. Той я докосна предпазливо, но в този момент се появи Млада, добила присъствие сред облак от дъждовни кубове.

Той стана и я загледа безмълвен. Тя беше висока и много грациозна. Черната разпусната коса се сливаше с абсолютно правата рокля от черна свила. Не носеше украшения, с изключение на масивния колан от тъкани сребърни жички, който падаше под кръста и подчертаваше извивките. Очите на царкинята бяха черни и непроницаеми.

Тя се усмихна.

— Дилиън, най-после!

— Да, след единадесет години сънища, срещата действително се превърна в реалност — едва успя да продума принца от рода Селвей. — Но аз не си представях теб, а и всичко останало по този начин.

Млада не каза нищо, но се доближи и го огледа, като се въртеше около него и го докосваше от време на време — дрехите, меча, косата. При всеки неин жест тялото му изтръпваше, но той така бе копнял за това, че не помръдна.

— Прекрасен си! — Бе искрено възхитена. –Мъжете-човеци са наистина удивителни. Нашите мъже са така различни! — Тя спря, като си играеше с косата му.

— Ти си първото човешко същество, което е влизало в кулата ми. Ти си най-съвършения.

Млада се отдръпна и отново го претегли в ума си. Очите й изразяваха много неща. След това се доближи до камъка, който междувременно бе започнал да нашепва неразбираеми езически слова.

— Прекарах тук заточена един човешки живот време, макар че за мен това е нищо. Търсих дълго и упорито най-силния и го намерих.

— Не те разбирам. Мислех, че ме обичаш.

— Но разбира се! Защо иначе ще правя това?

— Кое?

— О, хайде стига! Щом си довел тази вещица в обиталището ми, сигурно вече знаеш какво целя като те привлякох тук. Заповядах ти да я убиеш! — изкрещя тя и я посочи с пръст. Беше бясна.

Дилиън погледна към Абвима. Тя се опитваше да се надигне, но крайниците й бяха пристегнати с нещо, което не се виждаше.

— Нищо не можеш да направиш, това е магически сноп, по-здрав и от най-здраво калената стомана.

— Защо го правиш? Кажи ми. — Дилиън отново се взираше в нея.

Млада искрено се развесели от недоумението му.

— Няма да позволя на нищо да ми попречи сега, когато най-после, след толкова години, дойде денят, в който да си отмъстя и да се върна.

— Защо тогава не ме уби още долу? — извика Абвима.

— А защо да го правя? Любовта ти даде сили да намериш верния път през всички измерения, да се върнеш и да се преродиш. А след това, когато откри и него, да му помогнеш да стигне до тук с надеждата, че може би ще победи и ще спаси духа ти. Затова, в знак на твоята неугасваща и неподправена преданост, аз ще си позволя да отнема живота на Дилиън пред очите ти!

— Не, недей, умолявам те! — в очите й се четеше неописуема паника и още нещо излъчваха тези сини очи — жертвоготовност…

— Коя си ти? — Дилиън не бе сигурен дали го е изрекъл на глас или съзнанието му го е изкрещяло, очаквайки единствения възможен отговор след цялото време на болка и празнота, време, в което го беше крепила вярата в нещо съществуващо и заместващо нея. Но знаеше, че тя го е чула… Абвима го погледна.