— О, стига. Та това е Сирала, човече. Тя е просто феноменална. И изкарва пари от това. Не стига, че обира хората ми, надпива ги и ги използва за… по… ъъъ… други начини.
— Лъжеш, Тали. Тя не прави така. А на теб не ти ли стига да ти го пиеш насила, когато имаш треска?
Талитат повдигна вежда. И двамата знаеха, че на него му прилошава от билките, сварени в лековитото вино. Последният махна с ръка, с което темата беше приключена.
Дилиън седна, извърнат към събуждащия се хоризонт, струящ през прозореца. Мълчеше.
— Все повече се обърквам. Помня. — каза най-сетне. — Не знам. Не знам.
— Криеш. И лъжеш. Двубоите са си едно, но всичко друго не може да остане скрито. Ние сме братя. Твоите скърби са и мои. Твоите болки мъчат и мен.
— Все същото. Лазара. Млада. Млада. Лазара. Омагьосан кръг, който ме ужасява. Проклети спомени.
— И аз така си помислих. Първо — блед си (нездравословно). Второ — първи в кухнята (много лошо). Трето — оправил си пиките на рицарите (ти рядко ги забелязваш). Четвърто — все ме подиграваш за Белсрона (само че това беше преди пет години).
— Няма значение. Случи ми се дя хвърля един поглед на кореспонденцията ти, та видях накъде се движи работата.
Талитат присви очи и разтри рамото си.
— Това не го знаех.
В кухнята влязоха трима слуги и сънено поздравиха. След малко към тях се присъедини и готвачката, която бързо приведе кухнята в спретнат вид. Запали голямата камина за печива и окачи две куки и широката скара за месо над огъня. След това отвори единия прозорец и се скри в помещението за сушено месо и плодове.
— Ще споделиш ли? — настоя Талитат и приглади разрошената си от сутрешния бриз черна коса. Замириса на солени изпарения. Няколко търговски кораба се насочваха към пристанището, следвани от ято любопитни чайки и вресливи спатуси — шарени пернати, повечето от които пътуваха с корабите и се славеха най-вече с говорящите си способности, пресъздавайки абсолютно неподражаемо псувни и мръсни моряшки историйки, съчинявани по пътя през моретата.
Двамата се взряха в изгрева, който тепърва събуждаше света за нов горещ ден. Беше почти шест.
— Пак я сънувах. Все така ярка и засмяна е… сякаш е жива. Жива… Смееше се, а после внезапно се стапя във въздуха. Безследно. Като че ли никога не я е имало. Нищо не съм забравил, а вярвах в това. Всяко движение, дума, къдрица си е все там.
Свикнал бе да крие всички чувства, които спомените от тази нощ предизвикваха. Талитат не продума. Не можеше да му помогне в болката. Не можеше да му каже нищо, не можеше да го утеши. Дилиън бе твърде жесток със себе си.
Дилиън стана и седна на перваза пред отворения прозорец. Имаше нужда от въздух. Талитат и Сирала бяха тези, които го спасиха от гнева на отчаяния му баща. Фелгеспе и Двоян бяха родени по-късно и не можеха да знаят друго, освен факта за загубата.
— А после и Млада. Тя… ами тя… помоли ме да отида при нея… защото ме разбира… не знам… объркващо е. Тя знае всичко. И ми вярва. Изпитвам нужда, силна нужда да се отзова на повика й. Да я последвам.
— Не знам. Казвал си ми, но това е твърде странно. Общите спомени, присъниците, след като си сънувал и Лазара. Не изглежда да е съвпадение. Тук е намесено нещо повече и крие много опасности. Нищо не знаеш за нея. Нито за това какви способности владее. От кое кралство е? Просто… Та това е магия, проклети зимни елементали!
Разбира се, Дилиън бе прозрял това отдавна, но се бе уморил да търси отговорите през годините. Накрая го прие. Нещо в него се бе прекършило заедно с очакването всеки момент Лазара да се върне. Поклати глава уморено. Искаше да спи. Да не се събужда с дни, въпреки че от седмица не правеше почти нищо друго, заради доскорошното боледуване.
По коридора се разнесе звънливият смях на жена, последван от писък и тупурдия. Дилиън остана на мястото си, а Талитат се обърна заедно със стола си към вратата.
Писъците бяха на Сирала, подгонена от Фелгеспе. Младото момиче се опитваше да надвика глъчката в кухнята. Готвачката подаде любопитно глава от килера.
Сирала изведнъж спря да обикаля масата и замръзна в превзета театрална поза. Приведе се над Талитат и несплетената й коса се разпиля по гърдите му.
„… а аз стоях със часове наред
и вцепенено гледах. Слънцето залезе,
но продължавах да се взирам все напред.
Аз знам защо останах в този замък —
за да оживее моят любим.
И пак проклех аз туй сърце от камък!
А трябваше смъртта да поделим.
Дали е по-добре?
И все пак бях жива, той също.
Но чух, че бил отплавал по море
и със съмнение, за мене неприсъщо,
се позачудих — дали е по-добре?
Защото дните отминават,
а него няма го все още.
И кораби се спират, и отплават,
а все за него гледам — даже нощем…“
Читать дальше