Мина Спиридонова - Среща през времето

— Съжалявам, че ще се наложи да пропуснеш интересното сражение с по-големият си брат, но по-добре ми дай да го изпия, вместо да ми правиш нов.

— Кой каза, че ще те поя или пък храня? Днес не е мой ред за закуската, ако си забравил, но тъй като на теб изведнъж ти стана навик да се успиваш, се налага пак аз да върша всичко. Колкото и да ти е мъчно, последният дуел го спечелих в честна схватка, което не мога да кажа за твоите методи на борба.

Талитат се поизправи и подпря пестници на кръста си.

— Определено не смятам дуела за решен, Дилиън. Сирала се разписка с глупостите си, че сме се били… какво беше… „изпозаклали“ точно преди Сердинден и пак влезе в ролята си на Спасителката със златните ябълки. — Талитат се подсмихна. — Като ти минат драскотините, ще я накараме да ни брои. Ще се побъркам от наслада, щом си представя интересните слова, които ще отправи по повод бурната ни мъжка страст за „кръвопролития и сеч в мирно време“.

— Това е гадно. Тя не е лигла като братовчедката Белсрона, която между другото има голямо желание да си играе на Спасителка. Вече виждам как те гони да ти превързва раните, а мене ме налага с метлата. А после ще те…

Талитат пропусна последната забележка край ушите си, но не можа да остане равнодушен при думите на Дилиън. Изгледа го кръвнишки, но не каза нищо, колкото и да му се прииска. Всъщност щеше да сподели впечатленията си пред Сирала. Добре щеше да се получи. Отмъстително. Обърна гръб на брат си и извади парче студено печено от плитък поднос, поставен в пещта. Виното беше на масата. Взе си бокала и седна.

Дилиън внимателно го наблюдаваше. Талитат бе спокоен, но бе свикнал да сдържа гнева си с професионална ловкост. Нито едно трепване на силната му челюст, нито едно излишно движение. Макар да беше по-голям от Дилиън на години, по-ниският ръст не му пречеше да бъде също така атрактивен, каквито между другото бяха всички мъже на рода Селвей. Те също така бяха най-добрите в изкуството на хладните оръжия, по-рядко в стрелковите. Рядкост бе умението на Таритат, който бе усвоил невероятно прецизно боравенето с лък. Той и Тисис VІІ бяха „издънките“ на Селвей в това отношение. Талитат бе получил като наследство лъка на чичо си, изкован от сребристо-златна сплав, с гравюри от Божествената одисея.

Ако тази дарба беше рядкост, то магическите умения в рода бяха абсолютно непознати. Никой от наследниците не беше притежавал подобни таланти, дори и в най-дълбока древност. Като цяло и магьосниците не се ползваха с особена почит, затова в замъка нямаше маг, дори за най-неотложните нужди. При тежките сражения воините предпочитаха да умират от треска или инфекции, вместо да прибягнат до помощта на владеещ прокълнатото изкуство.

— Мъртъв си. — Талитат дори не го погледна.

Дилиън се ухили, но се овладя. Всъщност вече не му беше толкова смешно. Нещо го жегна, но в първия момент не можа да си спомни какво точно. Нещо отдавнашно, утаило се като смътна тревога в мислите му.

Стана бързо и за малко щеше да събори стола. Той изскърца, но се закрепи. Дилиън искаше да скрие изражението на лицето си, защото не искаше да привлича вниманието на Талитат. Но проклетия стол развали всичко, въпреки че брат му не реагира и остана съвършено спокоен. Абсолютно измамно поведение. Нищо не можеше да стресне стрелеца или да са изплъзне от набитото му око. Отивайки към рафтовете, Дилиън ядно подритна крака на стола. Отвори вратичката на долапчето, което беше вдадено в масивната каменна стена и обградено с плоски плочи от Бял кристалит, и извади от там малко стъкло с хладно билково вино. Много силно вино, което беше ужасно горчиво и удряше здраво главата и затова се използваше предимно за лекарство. От тясната пролука лъхна на студ и влажна плесен. Някаква синкава чуплива плесен, която белия кристалит образуваше и поддържаше студено. Камъкът се добиваше само във височините на Драккес и беше изкристализирала планинска скала.

Сипа си мъничко питие и го помириса с екстаз. Подозираше какви билки съдържа, макар винарят Колфен да пазеше рецептата ревниво. Дилиън обаче можеше да се закълне (и го правеше), че едната трева е силно отровна.

— Ох, любимото винце на Колфен. Някой път ще си изпатиш, задето пипаш често там. Само за едно не мога да престана да се дивя — че не те хваща. Ти си някакво отклонение от семейните нрави. Да не можеш да се напиеш като хората и да си повеселиш душата.

— И да правя циркове като теб? Странен модел за сравнение имаш. Сирала също не я хваща.