Приказка козел - Арменска приказка (Арменска приказка)

Най-големият брат попитал жена си защо е повикала тези хора. Виновницата не могла да изрече дума.

— Е, козльо — казва най-големият брат, — пусни тази жена, пусни също и тоягата.

По-малките братя се дръпнали настрана, най-големият пък грабнал тоягата и здравата напердашил жена си.

— Е, братя, вижте какво — казал той, — не искам повече да ям хляб в този дом, оставям ви всичко — и къща, и имот, ще ида, където ми видят очите.

Казал и заминал.

След ден средният брат казва:

— И аз не ща вече да ям хляб в този дом, бате замина, ще тръгна и аз подире му.

На третия ден и най-малкият брат отишъл при жена си и казал:

— Жено, и аз отивам да странствувам, чакай ме точно седем години, ако се върна — ще бъдем пак мъж и жена, а не се ли върна, прави каквото знаеш.

Поел и настигнал братята си. По пътя те се уговорили да се заселят заедно и да се хванат на работа.

Дълго ли вървели, кратко ли — никой не знае, стигнали до едно пустинно място и тук ги заварила нощта. Въртят се, озъртат се — никъде нито селце, нито къща. Изведнъж гледат: в планината нещо свети.

Най-големият брат казва:

— Братлета, хайде да тръгнем към светлината, може там да има някакво селце или къща.

Тръгнали към светлината, стигнали, гледат — къща. Влезли, а вътре седнала една бабичка и до нея три моми. Поздравили. Бабичката казва:

— Добре дошли, влезте, седнете.

Поседели малко, починали си и бабичката им дума:

— Май сте се уморили от пътя, ще ви постеля, лягайте да спите.

Постлала до двете стени на стаята: от едната страна легнали братята, от другата — дъщерите й.

На най-малкия брат не му се спи, лежи и мисли: „Не току-тъй тази бабичка ни сложи срещу дъщерите си“.

Изведнъж в полунощ чува някакъв шум. Тихичко надниква през вратата. Вижда бабичката точи зъбите си ту на един камък, ту на една дъска. „Не е чиста тази работа — мисли той. — Тя иска да ни погуби“. Блъска братята си.

— Ставайте — казва, — заплашва ни опасност.

Братята се събуждат, питат:

— Какво има?

— Ставайте, ви казвам.

Най-малкият брат завел братята си при спящите девойки и ги накарал да ги пренесат в постелите си. Така и сторили. След това наложили калпаците си на девойките и легнали на местата им. По-големите братя заспали, а на най-малкия пак не му се спи.

Много ли, малко ли време минало, вижда: дошла бабичката, хвърлила се към мястото, където преди това лежали братята, вкопчила се с нокти в девойките, удушила ги. След това отишла да спи.

Най-малкият брат разбудил по-големите.

— Ставайте — рекъл, — докато не е късно, да бягаме оттук.

Станали и поели. Вървят, вървят и стигат до един мост. А този мост бил омагьосан от бабичката, никой не можел да премине по него.

Много ли, малко ли време минало, бабичката се събудила, ослушала се — в къщи тихо.

Казва си:

— Ох, изглежда, че моите щерчици се успаха.

Станала бабичката, влязла в стаята, гледа: момците ги няма, а дъщерите й лежат мъртви. Занареждала бабичката:

— Ох, горко ми, беда ме сполетя!

Изкачила се на покрива, погледнала към омагьосания мост, вижда: братята вече преминали по него.

— Проклетници — крещи тя след тях, — да си знаете, че няма да ми избягате!

Върнала се и от мъка легнала да спи.

А братята продължили пътя си. Много ли, малко ли вървели — никой не знае. Стигнали в един град и решили да се заселят там. Ценили се за царски коняри.

Най-малкият брат се харесал на царя и скоро той го направил свой приближен. Братята ги обзела завист и те започнали да му мислят злото.

Веднъж на царя му се дощяло да поязди и наредил да му оседлаят коня. По-големите братя оседлали коня, извели го на двора.

Сръчността на братята допаднала на царя и той ги похвалил. А братята отвръщат:

— Ще се стараем, царю-бащице, ама ако конят беше друг, тогава щяхме да покажем цялата си сръчност.

— А нима конят ми е лош? — учудва се царят.

— Конят е хубав, ала не може да се сравни с бегача на бабичката, който живее ей там.

— А кой ще го докара?

— Твоят верен слуга, няма друг.

Царят повикал верния си слуга.

— Е, момко — дума му той, — ей там живее една бабичка, има чуден бегач, докарай ми го.

— Царю — отговаря той, — при нея не бива да се ходи, тя е магьосница.

Царят казва:

— Твоя работа, ако не го докараш — ще ти отсека главата.

— Дай ми поне един ден срок — моли момъкът.

Царят се съгласил. Седи момъкът в стаята си, тъжи, изведнъж вратата се отваря, влиза царицата.

— Защо тъжиш, момко? — пита тя.