Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Наистина е чудесно — съгласи се събеседничката й. Надали някой друг се радваше повече от нея, че се връщат в Англия. — Трябва да ти призная нещо: въпреки привързаността ми към теб и твоите родители, едва не отказах да дойда с вас в Индия. Англия е била и винаги ще бъде моят дом и затова ми беше много мъчно да я напусна.

— Струва ми се, че отплавахме от Англия много отдавна…

— Наистина беше отдавна, скъпа. Преди три години — припомни мис Джоунс, но после се усмихна, за да смекчи острите си думи. — Знаеш ли, по време на престоя ни в Индия ти се промени доста.

— Пораснах — каза Виктория гордо. Напуснала Англия като млада госпожица, току-що навършила деветнадесет, сега тя се връщаше в разцвета на младостта си. Радваше се, че вече може да участва в различни развлечения, които й бяха забранени преди — балове, приеми и забави. Гореше от нетърпение да стъпи на родна земя. Радваше се, че отново ще види дядо си, маркиз Рейвънсли. Обожаваше го и затова много тъгуваше по него.

— Добре ще е да запомниш нещо: там няма да бъде като в Индия. Вече няма да можеш да яздиш кон по мъжки, няма да можеш да стреляш и да участваш в неразумни ловни приключения — занарежда компаньонката й. — Скоро ще станеш херцогиня Хънтингтън. Ще се наложи да се държиш като кралска особа.

Виктория направи недоволна гримаса, след което избухна в смях. Изобщо не забеляза как някои мъже от екипажа я изгледаха. Беше толкова красива, а нейният приятен и жизнерадостен смях въздейства като балсам на отегчените им души.

— Естествено, Джоунс, имаш право, но всичко това ми доставяше голямо удоволствие. Особено ловът на тигри.

— Е, може би един ден, като се омъжиш, ще ти се удаде възможност да отидеш пак в Индия, но засега е най-добре да се преструваш, че никога не си правила тези неща.

— Мислиш ли, че дядо ще има нещо против?

— Дядо ти смята, че не си способна да извършиш нищо лошо. Имам предвид годеника ти, на когото може да не се понрави фактът, че съпругата му язди по-добре и стреля по-точно от него.

Строгото изражение изчезна от лицето на Джоунс и тя дяволито погледна Виктория.

— Самолюбието на мъжа, скъпа, е деликатно нещо. Трябва да се научиш да се справяш с него.

— Преди да се справя с мъжа, трябва добре да го опозная, а аз знам толкова малко за Александър. Ще ми се да бях имала възможност да го видя преди обявяването на годежа. Ами ако…

— Що се отнася до годеника ти, няма защо да се безпокоиш — каза мис Джоунс.

— Сигурна ли си? — попита Виктория, убедена, че Джоунс ще й каже самата истина. Възрастната жена никога не премълчаваше мнението си, без значение дали бе желано или не, ако сметнеше, че то ще й бъде от полза.

— Напълно. Дядо ти те обича и никога не би рискувал бъдещето ти. Щеше да откаже договора, ако не харесваше младия Уейкфийлд. Можеше да го направи, ако се усъмнеше в нещо.

Виктория въздъхна.

— Права си. Доверявам се на дядо, а и Александър е доста хубав… — Тя вдигна медальона, окачен на златна верижка около врата й, отвори го и се вгледа в образа на годеника си.

— Много е красив — потвърди Джоунс — и отгоре на това е дяволски богат. Той е чудесна партия. Помисли само колко много жени веднага биха пожелали да се разменят с тебе. Един ден ще станеш херцогиня.

Виктория се засмя на ентусиазма на приятелката си.

— Сигурно. Но не се ли страхуваш, че мога да се изплаша?

— Съвсем не — отвърна мис Джоунс и придоби сериозен вид. — Ти си отгледана и възпитана с мисълта да станеш високопоставена дама и колкото и да се стараеш да избегнеш това, един ден то ще ти се случи, скъпа. Сигурна съм. — Едит окуражително я потупа по ръката.

Спогледаха се приятелски. Изведнъж чуха как един от моряците извика на капитана, че е забелязал кораб на хоризонта. Двете жени впериха очи в посоката, показана от мъжа, и успяха да различат неясните очертания на бели платна. Развълнуваха се, тъй като отдавна не бяха срещали друг кораб, и решиха да останат на палубата.

— Принц Серад! Погледнете на север! — прокънтя гласът на наблюдателя на борда на „Ятаган“.

Серад веднага прекъсна разговора със своя пръв помощник Тарик и се обърна, за да види какво е забелязал постът. Като съзря френския търговски кораб, усмихна се и белите му зъби блеснаха на фона на черната му брада. Двадесет и седем годишният Серад бе добре сложен, красив мъж. Беше доста як, а ръстът му надвишаваше шест фута. Имаше широки плещи и силно развити мускули — явно резултат от суровия моряшки живот. Кръстът му бе тесен, а краката — дълги и прави. При плаване носеше само бяла чалма и шалвари, отрязани до коленете, за да може да се движи по-свободно, и затова бе доста почернял от слънцето. Приличаше на пират, който се наслаждава на своя живот, изпълнен с приключения на борда на „Ятаган“. Управлението на кораба и ограбването на бавни търговски кораби му доставяха най-голямо удоволствие.