Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Мати, видя ли го? Забеляза ли колко е красив? — Задъхан женски глас с ирландски акцент попита невидимата си събеседничка.

— Да, мис Тес — отговори жената на име Мати, но гласът й прозвуча неодобрително.

— Не го ли намираш прекрасен? — въздъхна Тес.

— Хубав е като баща си — каза Мати с пренебрежение.

— А това лошо ли е? — Тес бе изненадана.

— Много млада си, за да го помниш. Не беше тук по времето на лорд Ейвъри. Да се надяваме, че поговорката „Крушата не пада по-далеч от дървото“ не се отнася за сина му.

— Не те разбирам.

— Негова светлост е добър и разбран човек — поучително каза Мати, — но синът му Ейвъри изобщо не приличаше на него. Беше нехранимайко, петнеше името на семейството си. Създаде доста неприятности на херцога.

Тези думи изумиха Дейвид, но той не се обади.

— Какво е сторил?

— Носеха се слухове, че играе комар и тем подобни. Разбира се, никой не бе напълно сигурен в това. Далтън знае всичко, но не иска да ни каже. Запомни, че не бе добър човек и херцогът направо се отърва от него.

— И мислиш, че лорд Александър е такъв?

— Времето ще покаже, Тес, но на твое място не бих го гледала така, сякаш е завърналият се Спасител. Не си за него, момиче. — Двете жени се отдалечиха и гласовете им заглъхнаха, без да разберат, че са подслушани.

Отначало разговорът им забавляваше Дейвид, но информацията за „баща му“ го смая. Шокира го фактът, че Ейвъри е бил пройдоха, а Вивиан никога не бе споменавала за недостатъците на любимия си съпруг. Това обясняваше до голяма степен начина, по който тя манипулираше и използваше хората. Вероятно се бе учила от съпруга си, а може би двамата бяха замесени от едно тесто. При тази мисъл той се почувства по-зле. Стана и тръгна към къщата, за да се приготви за вечеря. Вътре неволно се запита коя от прислужничките е Тес.

Следващите няколко дни минаха спокойно. Вивиан изглеждаше напълно доволна от развитието на нещата. Дейвид усещаше, че двамата с херцога се разбират доста добре, но забеляза, че старият благородник никога не се обръщаше към него с малкото му име. Наричаше го моето момче или синко, но никога Александър. Единствено това му подсказваше, че не е напълно приет.

Дейвид свикна да ходи до езерото всеки следобед и това му доставяше удоволствие. На третия ден от пристигането си се мотаеше на брега, когато забеляза, че херцогът се приближава към него по пътечката край плета.

— Предчувствах, че може да те открия тук. Далтън ми каза, че всеки ден се разхождаш — обясни му Едуард, без да сваля поглед от него.

— Харесва ми тук. Толкова е тихо и спокойно…

— Отвлякоха те от това място. Спомняш ли си нещо? — Погледът му не трепна. Несигурността го бе уморила. Далтън беше сигурен, че това е Алекс. Вивиан и Таунсенд също. Защо той все още се съмняваше?

— Не съвсем. Спомням си само, че ме беше страх и… — Дейвид се престори, че загрижено рови в паметта си, за да си припомни подробности от една отдавна отминала неприятна история. В този момент погледна Едуард и забеляза малкото корабче в ръката му.

— Но това е моят кораб! Ти си го запазил! — Бе страшно благодарен на Вивиан, че многократно го бе предупреждавала за тази играчка и пристъпи напред, за да я вземе от херцога, който му я подаваше.

— Спомни си… — с облекчение въздъхна Едуард и премина към следващото изпитание, с цел да получи последното необходимо доказателство. Забеляза, че младежът държи кораба така, сякаш бе съкровище. — Още ли искаш да изпишеш онова име върху него? Възнамерявахме да го направим заедно.

Дейвид нямаше ни най-малка представа за избраното от Александър име и очевидно Вивиан също не го знаеше. Като прикри добре внезапно обзелия го страх, той бързо премисли и отговори:

— Още желая да му дам име, но сега искам да го нарека „Завръщане“, дядо. За мен е важно само това, че се върнах и вече сме заедно.

На Дейвид не се налагаше да крие истинските си чувства зад актьорската маска. Херцогът започваше да му харесва. Той бе истински джентълмен — почтен и прям — и това го правеше напълно различен от Дейвид. Погледите им се срещнаха.

Едуард се взря в него, защото знаеше, че е дошло време да вземе решението си. Искаше му се това да е Александър. Момчето наистина си спомняше за корабчето. Този факт би задоволил всеки друг на негово място, но той се смущаваше от това, че младежът явно не се сеща за името „Ятаган“, което бе означавало толкова много за тях двамата. Едуард бе склонен да му повярва и затова най-накрая отхвърли обзелите го опасения. Александър би изглеждал точно така сега. Дори бе запазил някои изражения и жестове от детството си. Не си спомняше името на една играчка, измислено от него преди около деветнадесет години, но това не доказваше, че е мошеник.