Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Убеден съм в това — вдъхна й вяра той. Вивиан и Александър му бяха разказали за Ейвъри, който сигурно е бил хванат от същите неизвестни разбойници, докато е претърсвал доковете след отвличането на Катрин и момчето. Александър си спомняше само как са ги заключили в една каюта без люк на борда на някакъв кораб. Корабът потеглил от Лондон, но той не бе разбрал какъв курс поема. Младежът не си спомняше ясно всичко, но въпреки това разказът му впечатли Таунсенд. В края на краищата тогава е бил само на седем години. Истинско чудо бе, че се появи отново. За нещастие никой не можеше да разбере каква участ е сполетяла лейди Катрин и лорд Ейвъри. По думите на Александър, когато пиратите заловили кораба, той бил откъснат от леля си и баща си и никога повече не ги е видял, нито чул нещо за тях.

Въпреки този тъжен факт, Таунсенд знаеше, че херцогът ще се зарадва да види отново внука си. Освен това вярваше, че тази среща ще възвърне желанието му за живот. Бе станал свидетел на бавното влошаване на състоянието на херцога през последните няколко години, когато у него угасна и последната искрица надежда да види децата си живи. Сега Хенри се надяваше здравето на Негова светлост да се подобри.

— Александър, виж! Ето имението Хънтингтън! — възкликна Вивиан и посочи към величествения замък, изникнал пред очите им.

— Да, лорд Александър, вече сте си у дома — добави Таунсенд, доволен от този развой на нещата.

Дейвид се извърна към прозореца на каретата, за да види имението Хънтингтън, и онемя. Привидно спокойното изражение на лицето му едва не изчезна пред приказната гледка на красивия замък, достатъчно голям да подслони повечето жители на Бостън. Заобиколена от идеално поддържани поляни и цветни градини и построена от най-хубавите тухли и каменни блокове, сградата имаше внушителен вид. Дори в най-налудничавите си мечти Дейвид не си бе представял дома на семейство Уейкфийлд толкова прекрасен. Знаеше от Вивиан, че херцогът е богат, но никога не се бе замислял за размерите на богатството му. Дейвид се втрещи при мисълта, че ако планът на Вивиан се увенчае с успех, всичко това ще бъде „негово“ един ден.

— Изглежда ли ти познато? — невинно го попита Вивиан, сякаш е въпроса си целеше да събуди спомените му.

— Донякъде… — отговори Дейвид е добре премерено объркване, което прозвуча непринудено. — Май най-добре си спомням градините. Сигурно съм играл из тях.

— Така е — съгласи се тя. — О, толкова се радвам, че се върна жив и здрав. Не можеш да си представиш какво означава това за мен — щастливо въздъхна Вивиан и дари „сина си“ с поглед, изпълнен с нежност и обожание. Тя не лъжеше — без Алекс богатството щеше да се озове в нечии други ръце.

Хенри ги наблюдаваше и се радваше. Най-много от всичко желаеше щастието на своя стар приятел и вярваше, че завръщането на Александър ще подпомогне това.

Дейвид погледна Вивиан с безпокойство, но тя му отвърна с тържествуваща усмивка.

— Притеснен ли си, Алекс? — попита го.

— Много — кимна той.

— Успокой се. Вече си у дома. Всичко ще се нареди.

След като каретата спря пред входа на замъка, тримата слязоха и се заизкачваха по стълбите. Далтън излезе да ги посрещне.

— Добре дошли у дома, лейди Вивиан. Добър ден, сър Таунсенд — поздрави ги старият прислужник и се вгледа в „Алекс“. За миг той се втренчи в младежа, за да огледа по-добре чертите на лицето и сивите му очи. Накрая явно повярва, че това е внукът на господаря му и неволно се усмихна. — Вие сигурно сте лорд Александър. Добре дошли у дома. Липсвахте ни. — Необичайно за сдържания му характер, Далтън ги приветства доста сърдечно.

— Здравейте. Вие сте Далтън, нали? — усмихнато отговори Дейвид и си припомни думите на Вивиан за най-възрастния и най-влиятелния от слугите на херцога.

— Точно така, сър.

— Радвам се, че се върнах.

— Къде е херцогът, Далтън? — прекъсна го Вивиан.

— Очаква ви в кабинета си, Ваше Благородие.

— Благодаря. Хайде, Алекс, нека те заведа при дядо ти.

— Убедена съм, че гори от нетърпение да те види отново. Ще дойдете с нас, нали, сър Хенри? — попита го тя, когато забеляза, че той леко изостава.

— Няма да се бавя, лейди Вивиан. Може би Негова светлост желае да остане насаме с вас за известно време.

Вивиан го дари с очарователна усмивка.

— Благодаря, сър Хенри. Това е много любезно от ваша страна.

Далтън поведе Вивиан и Дейвид по широкия коридор към кабинета на херцога. Дейвид с мъка се овладяваше да не оглежда заобикалящата го обстановка. Вивиан му бе описала бляскавия разкош на замъка, но той го бе подценил в съзнанието си. Цялото обзавеждане — от обюсонските килими по пода до кристалните полилеи и портретите на предците на херцога — издаваше добър вкус, богатство и приемственост. Вече разбираше огромното желание на Вивиан да наследи имението и парите.