Боби Смит - Вземи сърцето ми

Дълбоко в съзнанието си Дейвид почувства угризения и си помисли, че никога няма да бъде истински Уейкфийлд, но бързо се отърси от това хрумване. Съсредоточи се върху предстоящата среща, защото осъзнаваше важността й. Трябваше да убеди херцога, че е Александър. Припомни си всички уроци на Вивиан: за семейната история, за израженията и обноските, характерни за Александър като дете, за огромната любов на херцога към внука му. Макар да бе уверен в себе си, Дейвид беше нащрек. Когато Далтън спря и почука на една врата, той разбра, че е дошло време да действа. Пое дълбоко дъх и се приготви да посрещне бъдещето, предопределено за него от Вивиан.

Едуард видя каретата пред входа и едва успя да овладее силните си чувства. Бе едновременно изплашен и развълнуван. Приковал поглед върху вратата на кабинета си, Едуард очакваше през нея да влезе момчето, което доскоро смяташе за мъртво.

За него срещата с Алекс след толкова много години щеше да бъде най-щастливият миг в живота му… освен ако този младеж не се окажеше самозванец. Херцогът се ядоса на недоверчивостта си и се намръщи. Независимо от писмените доказателства на Вивиан, той все още имаше известни съмнения. Тогава Едуард реши да следва инстинктите си, които щяха да му покажат дали този младеж е Алекс или не. Беше сигурен в това.

В коридора се чуха стъпки и херцогът се разтрепери. За да не се издаде, стисна с ръце одеялото в скута си. Скоро… много скоро.

Далтън почука на вратата.

— Ваша Светлост, лейди Вивиан и лорд Александър са тук.

— Нека влязат, Далтън — отвърна той, без да откъсва очи от вратата.

Старият прислужник отвори широко вратата, за да направи място на двамата да преминат.

— Вивиан… — промълви херцогът, когато тя се приближи до него. Забеляза, че е все още така красива и чужда. Усмивката на устните и миловидното изражение на лицето й не можеха да прикрият коравосърдечния й характер.

Вивиан не бе виждала свекър си от много години и болнавият му вид я шокира. Явно дните му на този свят бяха преброени. При тази мисъл Вивиан изпита задоволство от плана си. Не издаде изненадата си. Наведе се и го целуна по набръчканата буза.

— Радвам се да ви видя отново, Ваша Светлост — каза тя. После се изправи и развълнувано продължи: — Доволна съм, че днес ви нося добри новини. Наетите от мен хора най-после успяха да открият Александър. Още ми е трудно да повярвам, че Алекс — единственият ми спомен от Ейвъри — се върна. Александър, ела да поздравиш дядо си. Отдавна не сте се виждали.

Херцогът извърна своите проницателни сини очи към високия младеж, застанал малко по-назад от Вивиан, и го прониза с поглед. Дъхът му спря, тъй като тъмнокосият и сивоок Алекс би изглеждал точно така сега. Макар да призна изумителната му външна прилика с Ейвъри, Едуард все още не можеше да го приеме безрезервно.

— Радвам се да те видя, момчето ми — бавно изрече херцогът и се усмихна.

— Дядо… — отвърна Дейвид, а в очите му се четяха топлина и обич.

Дейвид понечи да приклекне до стареца, но Едуард го възпря и се опита да стане. Едва когато на помощ му се притече Далтън, той успя да се изправи на крака и погледна Дейвид в очите. Младежът не се изплаши от сериозния му поглед. Бяха изминали почти деветнадесет години, откакто херцогът бе видял внука си за последен път, и Дейвид не се изненада от щателното оглеждане. Беше възможно най-добре подготвен за тази среща. Вивиан го бе предупредила за недоверчивостта на стареца и той мълчаливо отвърна на погледа му в очакване на неговата реакция.

Вивиан също изглеждаше спокойна. Тя не се изненада от колебанието на херцога, макар да се бе надявала, че той ще приеме „Алекс“ веднага. Бъдещето на херцогството бе заложено на карта и очевидно старецът щеше да си помисли добре, преди да вземе крайно решение.

— Радвам се, че се върна — каза Едуард и разтвори широко обятия, за да прегърне младия мъж. Насъбраното напрежение се стопи.

Дейвид пристъпи към дядо си и се хвърли в прегръдките му. Изведнъж усети уязвимостта на стареца и изпита чувство на срам. Херцогът изобщо не изглеждаше грубиян, какъвто го бе обрисувала Вивиан, и Дейвид се упрекна, че се забърка в измамата. Окончателно осъзна, че ако всичко вървеше по плана, той щеше да бъде принуден да носи името Александър Уейкфийлд до края на живота си. Дейвид Маркъм бе мъртъв или щеше да е мъртъв, ако се опиташе да оживее отново. Сега беше Александър Уейкфийлд и по думите на Вивиан — никой не можеше да докаже противното.