Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Не, сър.

— Тогава веднага ще поръчаме да ти направят. След като го изпратим, завръщането на годеницата ти ще бъде само въпрос на време. Поздравявам те, Александър. Сигурен съм, че няма да съжаляваш за решението си — щастливо рече Едуард. Замисли се за съвършения си план и на сърцето му олекна. Бъдещето, някога тъй мрачно, изглеждаше многообещаващо. Животът бе хубав.

— Благодаря, сър. Съобщихте ли това на майка ми?

— Не. Прецених, че е редно да си поговорим първо по мъжки.

— В такъв случай ще я уведомя тази вечер.

Междувременно една прислужничка се бе измъкнала от орловия поглед на Далтън и се навърташе около вратата на кабинета, за да подслуша разговора им. Няколко минути след това тя вече тичаше към кухнята, за да разнесе мълвата за годежа на Александър. Целият персонал, освен Тес — младата камериерка — се зарадва на новината.

Тес бе красиво ирландско девойче с хубава кожа, лъскава коса и лъчезарни светлокафяви очи, чийто постоянен блясък издаваше добродушния й нрав. Сякаш нож прободе сърцето й, когато чу за сгодяването на лорд Александър, и за пръв път в живота си изпита силна болка.

Тес се влюби в него от пръв поглед — още в деня на пристигането му в имението — и както всяко невинно момиче, мечтаеше и той да я забележи. Няколко пъти я бе поздравил с усмивка и това я обнадеждаваше. Старият херцог не й обръщаше никакво внимание, а ето че лорд Александър дори й бе проговорил.

Тес се разстрои при мисълта, че никога нямаше да успее да привлече вниманието му и да вкуси от целувките му. Побърза да скрие нещастието си и се измъкна от кухнята. Достатъчно трудно й беше да овладее чувствата си дори и без подигравките и презрението на по-възрастните прислужнички. Мати знаеше за любовта на Тес към лорд Александър и щеше да сметне желанието й да стане член на семейство Уейкфийлд за пълна глупост. Тес съзнаваше, че обичта й към младия господар е безнадеждна, но не можеше да заповяда на сърцето си какво да чувства. Скри се в дъното на парка, далеч от замъка, и мълчаливо заплака за несподелената си любов.

В ранните утринни часове Дейвид се прибра от комарджийската си нощ. Забеляза, че в стаята на Вивиан свети и тихо почука на вратата й, преди да се качи да си легне. Тя още носеше вечерната си рокля, когато му отвори.

— Влез, сине. Разбрах, че имаш новини за мен — посрещна го Вивиан е широка и алчна усмивка.

— Говори ли с дядо?

— Да, в началото на вечерта, и съм изключително доволна от развоя на нещата. Един брак между семействата Лорънс и Уейкфийлд ще събуди завистта у хората в града. — Мисълта за богатството и престижа, свързани с този съюз, я вълнуваше. — Не можеш да си представиш колко съм доволна от теб, Александър. След сватбата ще получим повече пари, отколкото някога съм мечтала да имам. Справяш се отлично. Продължавай в същия дух.

— Нямам голям избор, нали?

— Не — заяви тя, а в очите й се четеше намерение да го убие, в случай че се разколебае. — Не, сине.

Дейвид си тръгна много смутен. Когато влезе в стаята си и започна да се съблича, си наложи да мисли за добрите страни на тяхното споразумение. Въпреки усилията си, все още не можеше да се примири с тази женитба. Свали вратовръзката си и я захвърли настрани. После извади малкия портрет на красивата си годеница, която имаше пълно основание да вярва, че ще се омъжи за Александър Уейкфийлд. Чувството му за вина се засили.

Лейди Виктория Лорънс бе висока и грациозна млада жена с абаносовочерна коса и изразителни зелени очи. На лицето й винаги сияеше усмивка. Облечена в бледозелена рокля, която подчертаваше цвета и блясъка на очите й, тя се разхождаше по палубата на „Чайка“, за да подиша малко чист въздух и да се полюбува на слънцето заедно с компаньонката си — самоуверената мис Едит Джоунс.

Неуморимата мис Джоунс, която непрекъснато се притесняваше за състоянието на нежната си кожа, бе разтворила чадъра си, за да се предпази от яркото следобедно слънце — това се повтаряше всеки ден, откакто бяха отпътували от Индия. Плаването бе дълго и изнурително, но те знаеха, че наближава краят му, защото бяха прекосили екватора и температурите вече бяха умерени. С приближаването си към Англия вълнението им от завръщането в родината растеше с всеки изминат ден.

— Пътуването е към своя край, мис Виктория — уверено отбеляза мис Джоунс, щом спряха до перилата на борда и зареяха поглед в сините води.

— Да, Джоунс, не е ли прекрасно?! — възкликна Виктория с лъчезарната си усмивка, а смарагдовозелените й очи се оживиха от искрената радост при мисълта за предстоящия й живот.