Боби Смит - Вземи сърцето ми

Нейното нетърпение плашеше Катрин. Но напоследък много неща я плашеха. Снощи например, когато Малик не бе изпратил да я вземат, прекара времето си сама в своите стаи и се опитваше да мисли само за Джералд и разменените помежду им целувки в деня на нейното отвличане. Беше се справила добре, но само докато се унесе в сън, в който вместо лика на нейния годеник, се появяваше образът на Малик. Той бе нахълтал в нейните съкровени спомени и оттам й се усмихваше победоносно, докато поемаше ръката й с най-обикновен жест, който я караше да се вълнува дори в съня си. Недоумяваше какво става с нея. Обичаше Джералд, а не Малик.

— Може би Малик ще те направи четвъртата си жена… — каза й Алмира, докато излизаха от стаята.

Тези думи я разтърсиха до дъното на душата й и тя ги опроверга, може би прекалено разпалено:

— Изобщо не искам да ставам негова жена! Обичам друг мъж. Джералд е единственият, когото някога ще пожелая и от когото ще имам нужда…

— Но твоят Джералд не е тук, а Малик е. Вероятно англичанинът не е толкова смел или не е толкова красив… — понечи да попита Алмира.

— Аз обичам Джералд! — настоя Катрин, като я прекъсна. Не искаше да я слуша как хвали Малик. Сама знаеше какъв прекрасен човек е той — любезен, мил, интелигентен… Ядосана, тя го прогони от мислите си.

Прислужницата замълча и осъзна, че любовта няма голямо значение. Докато отиваха към банята, тя мислеше за предстоящата вечер. Първоначално, когато каза на Катрин, че Малик я кани при себе си тази вечер, бе видяла как в очите на Катрин припламнаха искри на интерес. Алмира се питаше колко дълго момичето щеше да отрича пред себе си своята страст.

Хасим Ибн Малик, мургавият красив единадесет годишен син на Малик и неговата покойна жена Лайла, играеше в градината с двамата си приятели Мустафа и Уруй, когато Алекс отиде да се присъедини към тях. Хасим повдигна очи, когато чу по-малкото момче да приближава, и веднага погледна настрани. Гордостта му повеляваше да се държи така, сякаш изобщо не забелязва присъствието на Алекс, но истината бе, че малчуганът предизвикваше неговото възмущение. Баща му никога преди това не бе оставял християнски пленник да живее в замъка като равен с тях и постъпката му го караше да недоумява. Когато Уруй му каза, че се носи мълва, че майката на Алекс скоро щяла да стане следващата жена на емира, всичко си дойде на мястото и Хасим започна да ревнува. Не искаше да дели баща си с никого и мисълта, че това малко момче може би изведнъж щеше да се превърне в негов брат, го измъчваше непрестанно.

Алекс видя момчетата да играят и се приближи към тях предпазливо. Беше виждал Хасим и останалите и ги харесваше, но му се струваше, че те правят всичко възможно да го избягват, откакто той бе дошъл в двореца. Ако не се чувстваше самотен, вероятно нямаше да излезе да ги потърси… Единствената компания, която бе имал през тези няколко седмици на престоя им тук, бяха кратките им срещи с леля Катрин. Затова когато чу гласовете на играещите отвън момчета — а те сякаш наистина се забавляваха, на него му се прииска да отиде при тях. Когато приближи, почувства, че те нарочно се преструват, че не забелязват присъствието му, а той не разбираше защо постъпват така, когато никога не бе направил нещо, с което да ги ядоса или обиди.

— Може ли да се включа в играта? — попита Алекс, подтикван от самотата си. Щеше да е хубаво отново да тича и да се смее. Тяхната игра много приличаше на гоненица, а той бе много добър в родината си.

— Ти не можеш да играеш! Прекалено малък си и прекалено бавен — грубо му каза Хасим, а след това го загърби, сякаш Алекс изобщо не съществуваше.

— Не, не съм! Почти на осем години съм и се обзалагам, че мога да тичам не по-зле от вас — предизвикателно възрази той, готов да им покаже колко бързо може да тича. — Гледайте! — Забравяйки всичките си проблеми, Алекс се втурна напред просто заради самото удоволствие да потича. Изведнъж му се стори, че сякаш бе минала цяла вечност от времето, когато бе пускал лодката да плава в езерцето и бе играл в парка на имението Хънтингтън. Стрелна се обратно към трите момчета, спря пред тях и сложи ръце на хълбоците си. Дишаше тежко, но се усмихваше, когато се обърна към тях: — Нали видяхте?

— Изобщо не си бърз — каза с пренебрежение дундестият Мустафа.

— Прибери се в двореца, бебчо! — подразни го Уруй.

— Не съм никакво бебе! Нека и аз да играя, моля ви!

Въпреки че знаеше, че Алекс е тичал доста по-бързо, отколкото бяха очаквали, Хасим не можеше да отстъпи и да загуби уважението на своите приятели. Той стрелна малчугана с презрителен поглед.