Боби Смит - Вземи сърцето ми

Мисълта за неговата измяна предизвикваше раздразнение у нея. Без него всички планове, които бе кроила, за да наследи титлата, отиваха на вятъра. Без него се губеше смисълът на целия й живот. Никога не би могла да стане херцогиня. Все пак, докато оплакваше изгубеното си обществено положение, парите от откупа я утешаваха донякъде, а ако успееше да убеди херцога, че без съпруга си се е оказала в крайно затруднено финансово положение и се нуждае от неговата подкрепа във вдовството си, нещата щяха да се наредят сравнително добре. Херцогът може би просто щеше да я съжали и да откликне, като отпусне допълнителни парични средства, за да й помогне в тези тежки времена. В края на краищата тя все още бе негова снаха, а необяснимото отсъствие на Ейвъри й даваше необходимото доказателство, от което се нуждаеше, за да убеди свекър си, че тя не е замесена в похищението. Вивиан чу стъпки и повдигна очи в момента, в който Едуард влизаше в помещението.

— Здравей, Вивиан — поздрави той със студена сдържаност.

— Ваше Благородие, благодаря ви, че ме приемате — отвърна смирено тя. — Не бях сигурна, че ще се съгласите на тази среща след последното ни спречкване, но оттогава насам нещата толкова се промениха, че се принудих да дойда при вас. — Сълзи заблестяха в красивите й очи и тя бе олицетворение на безпомощна жена. Отне й почти един час упражнения пред огледалото да усвои това изражение и бе доста горда от плодовете на усилията си. — Знаете, че Ейвъри отсъства… че той изчезна през същата седмица, в която бяха отвлечени Катрин и Александър, докато бе навън и ги търсеше?

Едуард бавно кимна.

— Знам това, да.

— От деня, в който изчезна, нямам никакви новини от него, абсолютно никакви. Не получих бележка за откуп или за някакви други контакти с такава цел. — Дори в злочестината си Вивиан изглеждаше великолепна.

— В такъв случай не носиш новини за никого от тях?

— Нито дума — отвърна тя с точно премерени нотки в гласа си, изразяващи отчаяние. — Последното място, където Ейвъри ги търси, бяха кейовете. Накарах хората, които бяхме наели, да претърсят щателно района, но всяка следа, по която тръгваха, ги извеждаше в задънена улица.

— Разбирам — каза херцогът. — Моите частни издирвания също бяха неуспешни.

Вивиан си придаде убедително страдалческо изражение. Двамата с Ейвъри бяха предвидили, че херцогът нямаше да се спре пред нищо, за да открие Катрин и момчето. Сега се радваше, че се бяха погрижили добре да заличат собствените си следи в инсценировката.

— Провеждали сте издирване? — поразена попита тя. — Значи наистина сте вярвали… О, по-добре ще е да си ходя. Съжалявам, че ви обезпокоих… Ще успея някак…

— Вивиан… — Едуард произнесе името й някак по-нежно. Подозренията му, че тя бе замесена, ставаха по-слаби. — Почакай, кажи ми защо си дошла?

Тя тъкмо се отправяше към вратата, когато той проговори и се спря неуверено на прага, сякаш наистина бе имала намерение да си тръгне. Погледна през рамо назад към него, както бе предварителният й план, оставяйки размазаното си от грима и сълзите лице само да му покаже каква мъчителна агония преживяваше в този момент.

— Знам какво вероятно си мислите за нас… за мен… но грешите, Ваше Благородие — започна тя. — Ние не сме отвличали Катрин и Александър. Кълна се, не сме ние!

„Не бяхме ние, а няколко наети от нас мъже“ — каза си мислено тя.

Едуард въздъхна, най-накрая бе напълно убеден от сърцераздирателните й думи.

— Вярвам ти, Вивиан, и моля да простиш жестокостта ми през онзи ден. Бях изнервен и отчаян човек. — Задържа погледа си върху нея. Никога не беше го интересувала, беше изразил неодобрението си към брака на Ейвъри с нея, но можеше напълно да разбере нейното нещастие. Не беше коравосърдечен човек, той бе човек на честта.

Едуард с тъга си даде сметка, че тази жена е най-близката родственица, която бе останала от семейството му, като изключеше няколко много далечни братовчеди, с които рядко или изобщо не поддържаше контакти. Трябваше да застане до нея, независимо от миналите недоразумения помежду им.

— Не си сама, Вивиан. Ти си моя снаха. Аз ще се грижа за всичко.

Вивиан едва потисна вълнението, което изпитваше, да не се изпише върху лицето й. Беше успяла. Той щеше да се погрижи за нея. Може би си бе струвало да загуби Ейвъри, за да спечели благоразположението на херцога.

Седнала на една каменна пейка до фонтана в центъра на отрупаната с нацъфтели растения градина, Катрин гледаше водните струи, докато Алмира, едрата прислужница, оставена на нейно разположение, за да я обслужва, разресваше косата й. Ако не беше толкова бяла, Катрин можеше да мине за някоя от арабските жени в харема. Беше боса и носеше широка тюркоазно зелена долна рокля от копринен брокат, а над нея се спускаше на дипли изтъкана от червени и златисти нишки копринена наметка. Изглеждаше напълно спокойна, докато наблюдаваше плискащите се кристални води на фонтана, но в себе си водеше мъчителна борба с чувствата си. Когато за пръв път дойде тук, роклята и бельото й бяха взети. Вместо тях й бяха дали да облече традиционното облекло на северноафриканските жени, но тя не харесваше тези дрехи. Свободно падащите около тялото й одежди й се струваха чужди и я караха да се чувства уязвима. Бе поискала от Алмира да й върнат роклята, но прислужницата отказа да го стори, като й обясни, че роклята е съсипана и не може да се поправи. Катрин не й повярва, но не можеше да направи нищо, тъй като бе истински затворник в харема.