Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Да, емире. Какво ще наредите за детето?

— Отведете го в стаите на момчетата.

— Да, Ваше Величество. — След това ги изведе.

Малик проследи с поглед Катрин, докато тя излезе от помещението, и не можеше да не се възхити от гордата й царствена походка. Наистина бе жена, достойна за неговите чувства. Докато очарован гледаше лекото полюшване на бедрата й, той си напомни, че трябва щедро да възнагради Фаид за информацията, която му бе донесъл.

Едуард Уейкфийлд седеше на ръба на леглото в своята къща в Лондон и мрачно гледаше малкото корабче, което внимателно държеше на коленете си. Откакто Александър бе изчезнал, той не се разделяше с „Ятаган“, защото нямаше сили да се раздели с този последен съкровен спомен, останал от неговия внук.

Едуард винаги се бе считал за човек с остър ум и здрави нерви, но четирите безкрайно мъчителни седмици, които бяха изминали след плащането на откупа, без това да доведе до завръщането на Катрин и Александър, го бяха направили нервен и напрегнат. Беше напълно безсилен и нещастен. Направи всичко, което можеше: не бе останало нито едно кътче непретърсена земя, нито някой неразпитан. Чувстваше се съвсем безпомощен. Не можеше да направи абсолютно нищо, за да помогне на своята красива дъщеря и на милия си внук. Без да изпуска играчката от ръцете си, той се изправи и отиде до прозореца, за да погледне към мократа от дъжда улица.

Джералд помогна много на Едуард през цялото време, но тъй като седмиците минаваха, а нямаше вест от Катрин и Алекс, и той започна да губи надежда. Едуард разбра, че вярата на младия мъж да види отново своята годеница бавно умираше и това го натъжи. Неговите посещения ставаха все по-редки, колкото по-мрачни ставаха перспективите. Докато не попаднеха на нещо ново в издирването, щяха да имат все по-малко неща да си казват.

Едуард прокара уморено ръка по възпалените си очи. Въпреки че разбираше добре положението на младия Ратклиф, той бе твърдо решен да вярва в надеждата си за тяхното завръщане. Все пак напрежението от неизвестността вземаше своя дял. Бе спрял да се храни, тъй като не усещаше вкуса на храната, и бе започнал да се погубва с ирландско уиски. Алкохолът му даваше сили да посреща всеки нов и лишен от смисъл ден, но не бе успял да уталожи мъката на неговото изпълнено с болка сърце. Беше отслабнал, погледът му бе празен и само връщането на Катрин и Алекс можеше да запълни тази празнота.

Смръщвайки чело, Едуард се отдръпна от прозореца. Тази сутрин бе получил отчаяно съобщение от Вивиан, в което тя молеше да я приеме, и сега очакваше нейното пристигане. Имаше слаба надежда, че може би Вивиан е получила някакви сведения, но трезвият му разум го предупреждаваше да не се увлича прекалено в надеждите си. Ако неговите добре обучени хора не бяха успели да открият никакви следи от похитителите, то как можеше да допусне, че наетите от нея детективи са имали успех?

Едуард твърдо бе вярвал, че Ейвъри и Вивиан са отговорни за сполетялото го нещастие, но когато синът му неочаквано бе изчезнал, без да вземе жена си със себе си, семената на съмнението бяха хвърлени. През последните няколко седмици Едуард се питаше дали не е сгрешил. Накара своите детективи да проверят дали изчезването не е инсценирано, за да спечелят отново неговото благоразположение, но сведенията го убедиха, че синът му наистина може да е станал жертва на непочтени интриги. Беше ли възможно Ейвъри да не е организирал отвличането на Катрин и Алекс срещу откуп? Възможно ли бе да е тръгнал да ги спасява и същата ужасна съдба да е сполетяла и него? Да приеме Ейвъри в ролята на герой не бе реалистично, но докато Едуард не бе в състояние да докаже твърдо истинността на едното или другото, той не знаеше какво точно да мисли. Почукване по вратата на спалнята му прекъсна потока на мрачни мисли.

— Да? Какво има?

— Ваше Благородие, лейди Вивиан пристигна и ви очаква в приемната — осведоми го Далтън, докато влизаше.

— Кажете й, че ще сляза веднага — отвърна херцогът и си даде няколко минути отсрочка, необходими му да си наложи да разговаря спокойно с жената, която бе родила Александър. Внимателно постави „Ятаган“ върху масичката до леглото и слезе, за да я посрещне.

Вивиан бе очаквала с нетърпение срещата си с херцога. Знаеше, че този сблъсък е неизбежен още когато се убеди, че Ейвъри няма да се върне. Вивиан не знаеше какво е провалило предварително добре обмислените планове на мъжа й, но бе сигурна, че нещо ужасно е сполетяло Ейвъри. Нейните осведомители й бяха казали, че той се е качил на борда на кораба и бяха отплавали по разписание. От този момент нататък липсваше информация. Само можеше да предполага какво се е случило в морето, но бе твърдо убедена, че Ейвъри би се върнал, ако имаше възможност. Той я обичаше безумно. Само някакво неописуемо злощастие можеше да го задържи далеч от нея.