Боби Смит - Вземи сърцето ми

Селим не искаше да губи време в разглеждане на града. В главата му се въртеше само една мисъл — да отведе жената и детето възможно най-бързо в палата. Искаше му се да знае как владетелят е научил за тях, но в момента отхвърли този въпрос с вдигане на раменете. Малик бе емир. Той знаеше всичко, което се случваше. Без да намаля темпото, Селим хвърли поглед назад, за да се увери, че жената и момчето продължаваха да го следват. Нямаше да е добре, ако ги загубеше точно сега.

Палатът на емира бе разположен на малко възвишение в центъра на града. Великолепен, варосан в бяло, изграден от каменни стени комплекс, той блестеше ослепително под лъчите на следобедното слънце. И Алекс, и Катрин бяха впечатлени от неговия царствен вид. След като преминаха през аркообразния свод на входа във високата защитна външна стена, прекосиха потънал в буйна зеленина двор и накрая влязоха в сградата. Гледаха с широко отворени от почуда очи разкоша и богатствата на този палат. Прохладната сянка на покрития с мрамор под на външната зала рязко контрастираше на ослепителното слънце и потискащата горещина на улиците. Извити дъгообразни прозорци с гъсто преплитащи се орнаментирани решетки допускаха минимално количество светлина и в същото време позволяваха дори най-слабият полъх на бриза да се усети в помещението. Красиви, богато украсени завеси скриваха стените и множество разнообразни нацъфтели растения на тропика изпълваха със зеленина залата. Стреснаха се малко, когато един мъж се появи безшумно от сенките, за да заговори със Селим.

— Емирът ви очаква — каза той, а когато Селим му кимна в потвърждение, мъжът им направи знак да го последват.

Катрин се питаше кой ли бе този емир и защо ги бяха довели тук. Не искаше надеждите да надделеят у нея, но дълбоко в себе си се надяваше, че кръвната връзка с херцог Хънтингтън им е осигурила специално отношение.

— Къде сме? — шепнешком попита Алекс, докато нервно я дърпаше за ръкава.

— Не съм сигурна, миличко, но имам чувството, че скоро ще разберем. — Опита се да говори спокойно и уверено, но когато хвана малката му ръчичка, не можа да се овладее и я стисна малко по-силно.

— Оттук — заповяда грубо пиратът.

Те се подчиниха и бяха въведени в преддверието към друга, по-просторна зала. Изчакаха, докато чуха човека, който ги бе посрещнал, да съобщи за тях на някого, когото те не можеха да видят. Когато влязоха в залата, Катрин бе изненадана от външния вид на мъжа, седящ върху тапициран с плюш диван. Облечен целият в бяло, той бе наистина прекрасен мъж и ако не беше толкова разтревожена, тя вероятно щеше да го намери за красив, добре сложен и силен. Имаше тъмни коси и златисти очи. Но в този момент бе много изплашена, за да забележи тези му качества. Запази мълчание и остана нащрек, докато слушаше внимателно разговора между капитана на пиратите и другия мъж, който очевидно бе емирът.

— Ето жената и детето, Ваше Величество — с благ глас каза Мухамед. — Ако ви харесват, ваши са. — Трябваше да събере цялата си воля, за да не добави още нещо, но стисна зъби и мълчаливо зачака отговора на Малик.

Малик започна да изучава с нескрит интерес жената и детето. Първо огледа Алекс и реши, че е красиво, здраво на вид момче, въпреки прашното му облекло. После погледът му се плъзна по жената, която според думите на неговия информатор бе „трофей“ с висока стойност. Роклята й бе мръсна и измачкана. Парчето чисто бяло платно, което бе сложила като хаик, оставяше открити само очите й. А те — какви очи бяха само! С цвета на водите на Средиземно море в слънчев ден — неизмеримо дълбоко, наситено синьо-зелено. Запита се какъв ли е цветът на косите й и опита да си представи точния им нюанс.

— Свали хайка! — заповяда той и посочи към нея.

В първия момент Катрин не проумя значението на думата, но после разбра, че й казваше да свали парчето плат, с което беше покрила главата си.

Малик беше земен човек. Той силно бе обичал първата си жена Лайла, майката на двете му деца, която бе починала при раждането на дъщеря му Талифа. След това бе притежавал много жени, но нито едно от тези същества до този ден не бе го карало да се чувства така, както се чувстваше сега, когато пленничката свали хайка и разкри пред очите му зашеметяващия водопад от коси с цвета на старо злато. Струваше му се, че някой го е ударил силно в гърдите — толкова трудно му бе да си поеме дъх.

Погледът му беше прикован върху нея. Дори мръсна и занемарена, каквато бе сега, той намираше тази жена красива. Почувства пареща топлина да приижда към слабините му и изведнъж мисълта, че този малък нещастник Мухамед щеше да я докосва, му се стори непоносима. Малик веднага реши — тя ще бъде негова!