Боби Смит - Вземи сърцето ми

Тори, от своя страна, се опитваше да стои изправена и да избягва допир със Серад, защото всяко докосване ясно напомняше за предишната нощ. Трябваше да забрави това, което се бе случило. Каза си, че иска да се върне обратно в Англия и да продължи живота си, както й бе предначертан — или поне се опитваше да убеди себе си по пътя през дивата пустиня, че желае това.

За Тори бе твърде трудно да поддържа изправената си стойка. След час тя се измори от напрежението. Всеки сантиметър от тялото й започна да я боли от стремежа да избегне наложената интимност на телата им и тя почти пожела да може да си позволи да се облегне назад към гърдите на Серад и да се отпусне. Тъкмо когато бе готова да се поддаде на изкушението, изкачиха едно ниско възвишение и Серад дръпна поводите на коня.

— Там — рече той, като посочи в далечината, — там отиваме.

Тори застина, омаяна от вида на тайнственото място на Серад. Със своето блещукащо синьо-зелено езерце обграденият с палми оазис изглеждаше примамващо освежителен след дългите мили горещи, сухи, безжизнени пустинни пясъци. Няколко камили бяха вързани до голямата палатка, издигната недалеч от водите на езерцето. Вгледа се и различи слугите, които бързаха да подготвят мястото.

— Мираж ли е това?

— Двамата с Хасим мислехме по същия начин, когато го открихме преди много години. Много малко хора знаят мястото и ние го харесваме много.

Серад почувства как вълнението му нараства при мисълта за възможността Тори да бъде там сама, без никой да се намесва. Това щеше да им даде време да се опознаят и може би тя щеше да промени решението си и да остане с него. Желаеше я отчаяно. Последните час и половина, прекарани заедно с нея на седлото, още повече засилиха това усещане.

Серад пришпори коня си с желание да премине по-бързо последната миля. Спря пред палатката и няколко прислужника се втурнаха да го посрещнат.

— Серад, радваме се, че пак си тук. Всичко е готово за теб. — Мъжът кимна е разбиране. — Ще се видим утре, както нареди.

— Много добре.

Един от мъжете помогна на Тори да слезе и Серад скочи от коня си. Друг пое поводите на конете и ги отведе, за да ги почисти и нахрани.

— Ела, Тори. Ще ти покажа нашето скромно убежище за тази нощ. — Пое ръката й и я поведе към построената за тях палатка.

Тори никога не бе виждала нещо подобно и спря в преддверието, като се огледа изненадана. Таванът бе висок и помещението задържаше леката хладнина. Горещият пустинен пясък бе покрит с дебели килими. Купища яркоцветни възглавници бяха единствената мебел, но и те изглеждаха много примамващо след дългата езда. Различните ястия бяха вече приготвени и в момента ги подреждаха.

— Откъде знаят кога да приготвят храната? — попита тя.

— Тази сутрин им съобщих кога ще пристигнем.

— Бил си твърде сигурен в себе си — отбеляза Тори, смутена от самоувереността му.

— Аз съм много сигурен в себе си — заяви той, като се приближи да свали бурнуса й. — Преценявам точно. Ако не бях настоял да сложиш наметалото, би пострадала сериозно от слънцето.

Трудно й бе да признае, но още след първия час, прекаран на седлото, разбра, че е бил прав. Облеклото може да изглеждаше странно за нея, но бе много практично за този климат.

— С времето ще разбереш, че не съм склонен да взимам прибързани решения. — Изгледа я продължително в очите.

Тори не отговори. Почувства, че омеква, макар да знаеше, че трябва да е внимателна с него. След дълго мълчание той докосна нежно страната й и рече:

— Ела, нека се забавляваме. Добре дошла в скромното ми убежище. Чувствай се удобно. Сигурен съм, че си уморена и се нуждаеш от ободряване.

Сякаш вълна от чувства премина през тялото й при допира му. Защитните сили я напуснаха.

— Да, наистина съм уморена — съгласи се предпазливо тя и влезе вътре, за да седне върху възглавниците. Не бе сигурна как да възприеме тази промяна у Серад. Бе я отмъкнал от харема, сякаш бе негова лична собственост, а сега бе изключително нежен. Тори знаеше, че трябва да е внимателна, защото можеше да го хареса отново, а това бе нещо, което не биваше да се случи.

Нямаше бъдеще за нея и Серад. Бъдещето й бе в Лондон, с годеника й Александър Уейкфийлд. Напомняше си го постоянно, още откакто излязоха от Алжир, така че да не се поддаде отново на изумителната привлекателност на Серад. Той можеше да я пожелае в центъра на пустинята, но тя все още имаше някакъв контрол върху нещата, които ставаха. Серад се отпусна бавно на възглавницата. След това измиха ръцете си в легенчето, донесено от слугата, и се заеха с поднесените деликатеси. Малко по-късно слугите се върнаха, за да кажат на Серад, че заминават, а той им махна вяло. Слънцето започна да се спуска на запад и те най-после бяха сами.