Джек Слейд - Господарката на Ранчото на бегълците

Тя се гушеше гола в него.

— И каква роля играеш ти в тази история, Ласитър? — попита Рут. — Или е случайност, че си дошъл в Бъфало?

— Не, не е случайност — отговори той.

— Тогава Финигън е имал право. Ти си таен агент?

Ласитър се разсмя и погали с върховете на пръстите си голия й гръб.

— Не, Рути, тук той се заблуди. Аз съм частен агент. Приемам опасни договори и по този начин печеля доста пари. Сега търся отвлечения син на арканзаския сенатор Кронин. Той трябва да се намира някъде в близост до ранчото. За съжаление досега нямах възможност да разпитам Джеси за него. Всеки път нещо се случваше. А аз не мога да не се съобразявам с действителността. Тогава с положителност нямаше да чуя и думичка от нея. За щастие сега положението се промени. Тя ще проумее, че това не може да продължава така. Единствената правилна постъпка ще е да ми повери отвлечения. Тогава аз ще получа тлъсто възнаграждение.

— Но тогава ще затворят Джеси — каза изплашено Рут Кели.

— Че защо пък?

— Понеже ще стане ясно кой е задържал момчето. Ако ти не им кажеш, то ще го направи самото дете. Това ще означава жестока присъда за Джеси. Двадесет или тридесет години в затвора. А може и смъртна присъда. Това ли искаш, Ласитър?

— В никакъв случай.

— Но как…

— Остави това на мен! — прекъсна я той грубо. — Сигурно ще се намери някаква възможност. Само… о, по дяволите!

Досега още не бе помислял за това.

Едва сега от краткия разговор с Рути той се сети за своята истинска задача.

В целия този хаос бе забравил напълно за отвлеченото момче. Никой не можеше да го упрекне за това! Беше радостен, че изобщо се е измъкнал, и то невредим. Наполовина невредим, ако трябва да се изразим по-точно.

Ласитър се отдръпна от момичето и започна да се облича припряно.

— Трябва да изляза вън — прошепна той. — Покажи се с твоя „Уинчестър“ на прозореца и стреляй няколко пъти. Колкото можеш. Трябва да се вдигне шум. След което залегни. Те ще отвърнат на изстрелите.

— Къде отиваш? Какво си намислил?

— Момчето — обясни Ласитър — се намира или тук, в някое укритие на ранчото, или в някаква колиба извън него. Предполагам, че е навън. Такива похитители на деца не допускат рискове, ако смятат да пуснат жертвата си отново на свобода. А досега те са постъпвали винаги точно така.

— Финигън не каза ли, че Джеси е взела момчето под свое покровителство? — каза възбудено Рут.

— Да, спомням си. Обаче е възможно и Финигън да знае. Трябва да отида при Джеси. Вземи оръжието и вдигни шум. Така ще им отклониш вниманието.

Той я притисна още веднъж към себе си. Нейното тяло беше едновременно и прекрасно стегнато, и много меко. Ласитър знаеше какво би предпочел да прави сега, вместо да се сражава с бандитите.

— Върни се бързо, скъпи — промълви тя.

— Обещавам ти.

Те се целунаха още веднъж. След това той излезе от стаята. Рут започна да стреля, когато той се озова на партера. Тя гърмеше слепешката в нощта.

Мерзавците веднага отвърнаха на огъня. Хванаха се на въдицата.

Ласитър прескочи през един прозорец от задната страна на къщата. С уинчестъра в дясната ръка се плъзна безшумно в тъмнината. Вече се стреляше и от склада. Но Ласитър забеляза, че бандитите не се сражаваха със същата злоба, както преди. Това приличаше по-скоро на някаква тактическа маневра от тяхна страна.

В него се надигна смътно подозрение.

Не извършваше ли Финигън един от своите дяволски изненадващи шахматни ходове?

Дали и той не се е сетил за момчето?

Ласитър стигна под едно от малките прозорчета, разположени от задната страна на складовото помещение.

Бавно се показа. Секунди по-късно вече се намираше във вътрешността на бараката. Тук вонеше на тютюнев дим и уиски, а из въздуха се носеше мъгла от прахоляк. През тесните отвори на прозорците се процеждаше слаба лунна светлина. На тях изобщо нямаше стъкла. Всичко беше направено съвсем примитивно. Но и помещението беше само за спане.

Ейдам Шарки заведе Ласитър при Сам Шерман. Той лежеше на един нар, но се повдигна, когато го видя. Под разкопчаната му риза се виждаше бяла превръзка.

— Лошо ли те раниха, Сам?

— Имал съм и повече рани — каза дрезгаво старият разбойник, но Ласитър забеляза, че му е много по-тежко, отколкото показваше. Сам Шерман бе дяволски издръжлив стар вълк. Учудващо беше, че все още можеше да говори ясно. Дори преди половин час, когато се разправяше на висок глас с Финигън, Ласитър не можа да забележи, че Сам се чувствува зле. Бе цяло чудо, че е все още жив.