Джек Слейд - Господарката на Ранчото на бегълците

Ласитър също трябваше да се разтовари. Той знаеше, че сега имат малко време за това. Финигън щеше да даде нова заповед за нападение едва когато стане тъмно.

Той се остави да потъне с червенокосото момиче в широкото и меко легло.

Не искаше да мисли за нищо друго през следващия половин час. Слънцето бе паднало ниско и прокарваше своите златисточервени лъчи през двете малки прозорчета. Под тази светлина кожата на Рути блестеше като коприна.

— О, Ласитър — простена тя. — Знаеш ли, че си първият мъж, с когото ще правя любов?

Той постави пръст върху устните й.

— Сега не трябва да мислиш за това, Рути — прошепна той. — Това е само една малка подробност.

И той започна страстно да я люби. В този момент това бе за него като еликсир. Този начин на разтоварване му доставяше винаги нова смелост и свежи сили.

Времето напредваше. Те се любеха отново и отново, без да могат да се наситят. И всеки път това бе едно неповторимо изживяване. Ласитър понякога сам се учудваше как едно такова сладко творение можеше да дава толкова сили и смелост.

Тази малка девствена Рути бе чудесна! Той желаеше да й се наслаждава, докато бе способен на това. Тази нощ може би щеше да бъде последната в живота му.

Навън прозвуча гласът на Финигън.

— Ласитър! Знам, че си вътре. Искам да говоря с теб!

— Това няма да промени нищо — извика Ласитър и се изсмя презрително. — Спести си думите, Финигън.

— Няма да излезеш жив от Ранчото на бегълците!

— Тогава започни да се биеш, копеле!

— Готов съм да ти направя едно предложение, но при определени условия!

— Не се ли срамуваш, Финигън?

— Не казвай големи думи, Ласитър! Не се мъчи да ме засегнеш на чест. Единствено действителността променя нещата. В нашия занаят няма място за глупави чувства. Признавам, че направих грешка. Чак сега започнах да проумявам. Няма смисъл да заставаме един срещу друг. Накрая ще се смее единствено ван Кърк. Той ще заграби всичко, което му оставим.

— Казах ти да си пестиш думите — извика Ласитър. Яростта бавно го завладяваше. — По принцип не преговарям с изроди като теб. Това е последната ми дума.

— Ти си се побъркал, Ласитър. Размисли още веднъж! Сигурен съм, че скоро ван Кърк ще кръстосва тук със силната си банда. Между другото той вече се е погрижил за подкрепление след загубите, които си му нанесъл. Мислиш ли, че ще се успокои така лесно? Ти си насъскал срещу него дори и жена му. Разбрах го само преди няколко часа. Сега Естер го подгрява. И всичко благодарение на теб, Ласитър. Иначе тя самата нямаше дори да си помисли, че нейните братя лежат на съвестта на ван Кърк. По дяволите, Ласитър, и двамата сме обречени. Нека бъдем разумни и да направим съдружие. Единствено ако сме заедно, можем да оцелеем.

— Спри най-сетне жалкото си подсмърчане! — извика Ласитър. — По добре да ида в пъкъла, отколкото да имам нещо общо с теб.

— Браво, Ласитър! — отекна гласът на Сам Шерман от складовото помещение. — Ти разчувствува душата ми.

— Какво прави Джеси? — извика Ласитър.

— Спи. Много мило от твоя страна, че се интересуваш. Ако не беше така уморена, отдавна да е убила Финигън. Ей, Финигън, моли се никога да не ми падаш в ръцете! Ще ти дера кожата ивица по ивица и ще я давам на лешоядите парче по парче.

Флойд Финигън се изсмя ехидно, но смехът му не прозвуча убедително.

— Не казвай голяма приказка, Сам! При това ти си почти мъртъв. Никой от вас няма да преживее тази нощ.

— А защо тогава още преговаряш?

— Защото ви мисля доброто.

— Вече доказа какво мислиш. Защо не отидеш при ван Кърк? Нали твърдеше, че имаш с него тайно споразумение.

Финигън не отговори. Беше се оплел в собствените си лъжи. Да, пред Джеси и Ласитър бе парадирал, че е стигнал до съглашателство с ван Кърк, но това беше вярно само отчасти.

В действителност те винаги водеха само тайни преговори, но до споразумение още не се беше стигнало.

Ван Кърк желаеше само да си остави вратичка, в случай че бъде победен от Джеси Шерман, която пък искаше да отмъсти за предаването на баща си.

Над Ранчото на бегълците властвуваше потискаща тишина.

— Какво има предвид той? — трепереше Рути.

— Той знае добре, че не може да превземе ранчото — отвърна тихо Ласитър. — Те понесоха големи загуби, Финигън има най-много още двадесет мъже. Ние сме приблизително петнадесет. А бащата на Джеси и неговите спътници са два пъти повече.

— Сигурен ли си?

— Това са мъже, които нямат какво да губят. Те са избягали от затвора. Имат неудържим стремеж към свободата. Няма да се оставят да бъдат отново заловени. Повторното бягство ще им е невъзможно. Затова трябва да приключат бързо нещата тук. Те навярно предвиждат, че скоро ще се появят шерифи и войници. Близко е до ума, че Сам Шерман се е върнал обратно в своето ранчо на бегълците. Само за да види още един път дъщеря си. И да отмъсти за предателството на ван Кърк. Да, това е неприятна история, Рути.