Джек Слейд - Господарката на Ранчото на бегълците

Затова той бе принуден да избере другия път. Финигън го направи против волята си. Но не виждаше друга възможност.

Трябваше да опита да се свърже с ван Кърк, който също бе претърпял значителни загуби, откакто се бе появил този дявол Ласитър.

Той беше техен общ враг. Той бе донесъл нещастие на всички.

Или това бе заговор, направляван от нечия по-дълга ръка.

Защо иначе така внезапно се бе появил Сам Шерман? Това те изобщо не го бяха предвидили. Сега той отново се намеси.

Финигън не разбра кой бе старият мъж, който пристигна този следобед в ранчото. Хората му също не го познаваха. Всички те, взети заедно, бяха отскоро в Ранчото на бегълците.

А и старите копелета се държаха.

По дяволите, това скоро щеше да бъде променено.

Финигън яздеше необезпокояван, а вятърът свиреше в ушите му.

Беше му ясно, че трябва да е добре подготвен, когато се изправи пред ван Кърк. Другият не биваше да разбере, че е в по-изгодна позиция.

Финигън все още имаше надежда. Един път сгреши. Втори път това нямаше да му се случи!

Внезапно той забеляза на Възвишението пред тях конници. Дръпна рязко юздите на коня си. Придружителите му го последваха.

Двете групи се виждаха ясно на лунната светлина. Като силуети. А може и като мишени.

Финигън размаха двете си ръце, кръстосвайки ги над главата. Сигнализираше по този начин, че нямат враждебни намерения.

— Все пак бъдете нащрек! — изсъска той на хората си. — Дръжте си лапите на револверите. Човек никога не знае.

Водачът на другата команда метна с ръка. Двете групи тръгнаха една към друга. Появилата се изневиделица дружина бе с около тридесет човека по-голяма. Предимство, което създаваше леко неприятно чувство в душата на Финигън.

Те се срещнаха долу в ниското.

— Финигън! — извика изненадан водачът на другите. — Да не би да сте тръгнали към града?

— Исках да ви видя, ван Кърк — отговори Финигън. — При нас някои неща се промениха. Считам, че е извънредно важно да ви информирам колкото се може по-бързо. Това ви засяга толкова, колкото и мен, ван Кърк.

Те бяха като два настръхнали вълка, които се дебнат. Знаеха много добре какво можеха да очакват един от друг. Недоверието бе дълбоко вкоренено в тях. Безусловно.

— Какво се е случило, Финигън? — попита ван Кърк. — Да не би да е във връзка с този Ласитър?

Финигън кимна ухилен.

— И още как! Този курвенски син сключи договор с Джеси.

— И сега се разделихте, а?

— Не само това! — извика възбудено Финигън. — В Ранчото на бегълците стана диво клане. Моята група се стопи с една трета. И още нещо, ван Кърк. Сам Шерман се върна. Той и Ласитър са се окопали с останалите в ранчото. Сами няма да можем да се справим с тях.

— И сега искаш да ме помолиш за помощ, Финигън?

— Помислих си, че няма да е лошо, ако се обединим.

Ван Кърк се засмя приятелски.

— Толкова ли са силни, че не можете да се справите сами?

— Те са приблизително петнадесет човека!

— И не можете да ги оправите сами?

— Намерих за по-добре да ви уведомя, ван Кърк. Тъй като и вие сте имали трудности с Ласитър. Предполагам, че той е таен агент.

Ван Кърк поклати отрицателно глава.

— Заблуда, Финигън. Този човек е само посредник и ловец на награди. Известен е с това, че винаги се появява там, където са обещани особено тлъсти премии. Особено когато са отвлечени синовете на богати хора. Например като сина на арканзаския сенатор Уилям Кронин. Финигън, вие сте направили огромна грешка. Трябва да прекратите този мръсен бизнес. Иначе ще стане тежко за всички ви. Между другото държавните служби вече са узнали, че следите на всички досегашни отвличания водят към ничията земя. Това поражда огромно недоверие към всички нас. По този начин ти ми проваляш всички останали сделки, които досега извършвах необезпокоявано. Това не ми харесва, Финигън. И аз реших да изгладя нещата.

Гласът на Маркус ван Кърк ставаше все по-остър и застрашителен, Финигън чувствуваше гнева му и произнесе с едва потискана злоба:

— Това не е мое дело, ван Кърк! За това е отговорна единствено Джеси Шерман! Елате с мен! В Ранчото на бегълците ще научите цялата истина.

Той взе юздите на коня си в ръка. Беше изненадан, че ван Кърк го последва.

— Един момент, Финигън — извика ван Кърк, а Финигън дръпна коня си. — Не мисля, че ще е така просто.

Флойд Финигън обърна коня си.

Ван Кърк бе извадил револвера си и стреля.

С широко отворени очи Финигън изгледа пламъка, който излезе от дулото на пистолета, и едновременно с това почувствува удар и страшна разкъсваща болка в гърдите. Имаше усещането, че се намира върху огнена клада.