Джек Слейд - Господарката на Ранчото на бегълците

— Къде е Джеси? — попита Ласитър. — Трябва да я питам нещо. Много е важно. Може ли вече да говори?

Отвън се чуваха само отделни изстрели.

— Това ми мирише на отстъпление — каза Сам Шерман. — Какво искаш, Ласитър?

— Искам да говоря с Джеси, по дяволите!

— Първо ми кажи какво криеш в главата си!

Внезапно той погледна встрани. Ласитър извърна глава. Джеси идваше към него. Изглеждаше като сомнамбул. Явно все още се намираше под въздействието на шока от преживяното.

— Джеси! — Ласитър просто я пое в ръцете си. — Сега най-после трябва да ми кажеш къде е момчето!

Тя се засмя някак отнесено.

— Момчето… Значи за това си дошъл… Мислех си го, Ласитър… Тогава Финигън те е подушил правилно…

В склада настъпи напрегната тишина. Той почувствува враждебното настроение, което внезапно го заобиколи.

— Не, тук не си права, Джеси — отговори Ласитър. — Не съм таен агент. Вече го казах на Рут Кели. Тук съм, за да спечеля една награда. Сенаторът е обещал възнаграждение от двадесет хиляди долара. Само поради това поех този риск. Къде е Питър Кронин? Джеси, кажи ми къде сте го скрили?

На двора вече не се стреляше.

— По дяволите, те се изтеглят! — изсъска Ласитър. — Вярвам, че Финигън иска да ни отнеме момчето. Ако успее да го направи, отново ще има в ръцете си силен коз.

Той хвана Джеси за раменете и я разтърси така, че русата й коса се разпиля по гърба й.

Мъжете изръмжаха заплашително. Изглеждаха така, като че ли всеки момент ще се нахвърлят върху Ласитър. Вече не му вярваха, откакто у тях се бе засилило подозрението, че е таен агент.

— Пусни я! — изръмжа баща й. — Или ще забравя всичко, което ни свързваше досега, Ласитър.

— Джеси — настояваше той. — Трябва да разбереш. Какво ще спечелиш, ако се пожертвува животът на момчето? В края на краищата това убийство ще бъде прикачено на теб. На теб, като господарка на Ранчото на бегълците.

— Пусни я! — заповяда Сам Шерман. Останалите мъже се приближаваха все повече до Ласитър. Дулата на пушките и револверите бяха насочени вече към тялото му. Положението ставаше все по-застрашително за Ласитър.

Но сега настъпи някаква внезапна промяна с лицето на Джеси. Тя повдигна диво главата си, в очите й отново гореше животът. Ласитър забеляза това въпреки тъмнината.

— Оставете го! — изсъска тя. — По дяволите, той е прав. Ако Финигън затрие момчето, всичко ще се обърка още повече. Ще те заведа, Ласитър. Но трябва да побързаме.

Малко по-късно те напуснаха склада през един от задните прозорци. Джеси бе облечена в дрехите на един младеж, който не беше кой знае колко по-едър от нея. Изглеждаше като мъж. Бе скрила дългата си руса коса под каубойската шапка.

В нощта внезапно се разнесе тропот на копита. Противниците бяха взели по-голямата част от конете, намиращи се в заграждението. Останалите животни бягаха след тях, следвайки основното стадо.

Приятелите на Сам Шерман излязоха от склада. Сам и другите трима затворници бавно ги последваха. Сега те бяха спокойни, тъй като знаеха, че нищо повече не можеше да се направи. Щяха да минат часове, докато мъжете успееха да приберат разпръсналите се коне.

Но за какво изобщо им бяха необходими? Бяха твърде слаби, за да преследват бандата на Финигън. Можеха само да се радват, че отстояха позицията си тук, в Ранчото на бегълците.

От голямата къща излезе Рут Кели.

— Ласитър! — извика тя и се хвърли на врата му. — Те си заминаха. Всичко свърши. Сега можем…

— Съжалявам, Рути. Аз имам още какво да правя…

— Ласитър, какво…

— Идвай, Джеси!

Тя почти тичаше. Ласитър трябваше да прави големи и бързи крачки, за да я следва.

— Ласитър! — викаше Рути отчаяно. — Къде бягаш, Ласитър?

— Влюбена ли е? — попита Джеси, дишайки неспокойно от бързото ходене.

— Може и така да е — той се засмя, като я наблюдаваше отстрани.

Джеси Шерман излъчваше нещо, с което го вълнуваше много по-силно от Рути. Ласитър си мислеше, че ще бъде жалко да я прати в затвора.

Трябваше да намери някакъв изход.

Ако всичко с момчето свършеше добре, вероятно можеше да се уреди нещо и за господарката на Ранчото на бегълците.

Изведнъж в далечината проехтяха изстрели. Някъде на запад, не в ранчото. Дойдоха от посоката, в която бе изчезнал Финигън със своята банда.

Ласитър беше напрегнат. Какво ли още щеше да донесе тази нощ…

Финигън яздеше в нощта със своята значително намаляла компания. В него кипеше дива злоба. Бе си помислил, че другите са претърпели също толкова тежки загуби, но това се оказа заблуда. За голямо съжаление. В противен случай щяха да се съгласят да преговарят.