Джек Слейд - Господарката на Ранчото на бегълците

Той извика и се опита да стреля, но ръката вече не му се подчиняваше. Усети как пада странично от седлото. И сякаш от далечината долавяше трясъка на множеството изстрели, които последваха.

— Стига! — изрева ван Кърк. — Не искам да правим тук клане! Стига, по дяволите!

Само част от хората на Финигън се биеха. Другите бяха реагирали твърде късно. За тях всичко бе станало изненадващо бързо. Но и те самите отдавна се бяха убедили, че не могат да очакват нищо повече от Финигън. Затова най-лесно бе да се прехвърлят на страната на победителя.

За болшинството от тях това бе нещо нормално.

Ван Кърк посочи мъртвия Финигън и каза с ледена усмивка.

— Той беше един глупак! Не можа да разбере новото време. Беше си наумил, че ще свири първа цигулка в тази страна. И си помисли, че съм глупак. Разбрах точно какво е намислил още като ме потърси първия път. Искаше да сключи таен договор с мен, а аз му оставих надеждата, че съм заинтересуван. В действителност за мен Финигън бе кух орех. Кръгла нула. Мръсен предател!

Той се изплю презрително върху безчувствения труп. Още петима мъртви мъже се бяха натъркаляли край него.

И копитата закънтяха по-нататък в нощта. Ван Кърк бе доволен от победата. Щяха да превземат Ранчото на бегълците с едно-единствено нападение. И тогава щеше да бъде свършено с Шерман и техните последни привърженици.

И той, Маркус ван Кърк, щеше да бъде единственият победител. Никой вече нямаше да му мъти водата. Тогава щеше да бъде самотният крал в ничията земя. Ще прави сделки, ще трупа долари, така както не си е представял и в най-смелите си мечти.

Съществуваше още само един малък проблем. И той се наричаше Естер. Тя започна изведнъж да прави щуротии. Искаше да депозира своето наследство и своя дял от бизнеса на отделна банкова сметка в някакъв друг град. Дори бе възложила защитата на своите интереси на адвокат.

Крайно време бе да й се случи нещо. Това не представляваше проблем за ван Кърк. Досега се беше справял с други подобни трудности почти като на игра.

Той се обърна към Макс Росман, който яздеше до него Все още с превръзка на ръката.

— Е, Макс, как я наредихме! Сега трябва само да напишеш един прочувствен доклад за това, по какъв начин си застрелял търсения с обяви Флойд Финигън.

— Само че не бяха аз, Марк — отвърна шерифът. — Тук трябва да включим и едно друго име. Финигън носи кръгло пет хиляди долара.

— А, да, бях забравил.

— Аз ли ще получа този път цялата награда, Марк?

— Няма място за съмнение, Макс. При сделките, които извършвам, не ми се занимава с дреболии.

Макс Росман се засмя доволен.

— Сега трябва да намерим това момче, Марк.

— Няма проблем, приятелю. Ще го открием в ранчото. Или някъде из околността. Тогава ще бъдем освободители. Ще станем много известни.

Двамата се засмяха доволно…

Момчето лежеше кротко върху една кожена постеля и спеше. То бе на шестнадесет години, както знаеше Ласитър.

Те го наблюдаваха през тесния отвор на прозореца, през който лунната светлина падаше точно върху лицето на Питър Кронин, сина на сенатора от Арканзас.

— Както виждаш, той е добре — прошепна Джеси.

— И ти мислиш, че няма да го открият лесно тук?

— Сам видя колко е трудно да се намери тази малка долина. Щеше ли да се оправиш сам?

— Само с много късмет.

— И така. Сега можеш да го вземеш, щом пожелаеш. След това ще станеш големият герой на Арканзас.

— В момента това не е най-важното за мен.

— Освен това ще ти бъде трудно да го отведеш. На него тук много му харесва. Сприятелил се е с двамата индианци. Заедно ходят на лов и за риба. Това е един съвсем нов начин на живот за него. Доставя му голямо удоволствие да създава грижи на семейството си. Аз написах всичко това и го занесох в редакцията на един вестник. Момчето прочете статията с огромно въодушевление. Желае баща му да се потревожи още малко.

— Как всъщност бе отвлечен той?

— Той не знае нищо за това — изсмя се артистично Джеси. — Погрижих се да се запознае случайно с едно красиво момиче от племето чероки. Той се влюби в нея от пръв поглед. Тя го покани да я посети. Момчето се вмъкна тайно в индианския резерват на Оклахома. Там срещна своето нежно цвете и момичето го доведе тук. Това е една истинска чиста любов, поне от гледна точка на момчето. Неговото цвете го посещава всеки ден. Той си мисли, че тя го прави тайно, като успява да заблуди своите хора. В действителност тя е омъжена и посещенията й са известни на цялото племе. Но Питър бленува за своята голяма любов. За него това е като приказка.