Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

— Докато падна — отговори той с разкривена усмивка.

И мъчителната езда продължи. След около час се намираха в един тесен каньон с почти отвесно издигащи се скали.

Тогава пред тях изведнъж се появиха конници.

Индианци. Това беше една дива и всяваща страх гледка. Лицата им бяха изрисувани с цветни знаци, а на главите им блестяха най-хубавите украшения от пера, които човек можеше да си представи. Украсата им беше съвсем различна от тази на апачите, команчите, кайовите или чейените. Всичко беше много по-пъстро и по-великолепно.

Бяха въоръжени с лъкове, стрели и копия, но на седлата им висяха модерни уинчестъри.

Разбира се, Ласитър видя всичкото не особено ясно, но въпреки това запомни най-важните подробности.

Воините ги обградиха. Разговаряха на гърлен диалект, какъвто беше чувал някога при ирокезките племена на изток, в областта на Онтарио и Хурон. Там където бяха най-големите гори и властваха шестте обединени племена.

Накрая решиха на първо време да гледат на двамата като на свои пленници.

Ласитър и Луа се оставиха да ги обкръжат без съпротива. След това двама индианци хванаха юздите на конете им и потеглиха безмълвно.

— Какво ли възнамеряват да правят? — прошепна Луа. — Въобще, какви са тези индианци? Имаш ли някаква представа?

— Абсолютно никаква — отвърна Ласитър, въпреки че не беше така. Но сега не му беше до дълги обяснения по неговите предположения. Всяка дума му костваше много усилия.

Странните индианци ги заведоха много навътре в лабиринта на каньона. Очевидно отлично се оправяха тук. Непрекъснато завиваха през тесни скални процепи, през които конете можеха да преминават само един след друг. А индианците, които се движеха най-отзад, се грижеха да не оставят никакви следи. Но Ласитър не можеше да види това. Скоро стигнаха до една котловина, която сред тези сурови планини приличаше на малък рай.

Тук индианците бяха поставили няколко ориентира. Всичко изглеждаше така, като че ли отскоро живееха тук.

Ласитър искаше да слезе от коня, но като прехвърли крак през седлото, изгуби равновесие. Стенейки, той политна настрани и вече не можеше да избегне падането.

Умело се претърколи на земята, така че болката беше в известна степен поносима.

Странните индианци гледаха мълчаливо.

Луа загрижено се наведе над Ласитър и каза:

— Превръзката пак се е напоила с кръв. Ела, да идем там до потока. Ще измия раната ти и ще сменя превръзката.

Индианците я оставиха да действа Наблюдаваха я мълчаливо.

— Какво ли ще правят с нас? — прошепна загрижено Луа.

— Сигурно ще ни вържат на кола за мъчения — изсмя се Ласитър.

— О, боже! — изпъшка тя.

Кийнсбърг имаше среднощно посещение. Една фигура безшумно влезе в кабинета му, където той седеше на бюрото си и пишеше писма до някои приятели, които искаше да помоли за помощ в борбата срещу страшния мексикански дявол дон Яго.

Фигурата се приближи до него като сянка. Той все още не бе забелязал, че вече не е сам.

Кийнсбърг неволно трепна, когато усети върху рамото си нечия ръка.

В първия момент той инстинктивно посегна към револвера, който лежеше пред него върху бюрото му. Винаги имаше под ръка готово за стрелба оръжие, дори и когато лягаше да спи. Той беше човек, който винаги трябваше да очаква някой коварен атентат.

Но един глас го възпря.

Щом го чу, той вече знаеше, че не го заплашва никаква опасност.

— Не се бой — каза гласът. — Никога и през ум не ми е минавало да те нападам.

Кийнсбърг бавно се изправи. Обърна се колебливо.

— В името на всички светии! — като въздишка на облекчение се отрони от устните му. — Това е най-хубавата изненада, която някога си ми правила.

За миг той изглеждаше така, като че ли иска да отиде до стройната фигура и да я прегърне. Но отпусна ръце и отстъпи назад, докато се допря до ръба на бюрото.

Посетителят му беше жена. Тя стоеше изправена, висока и стройна, облечена в костюм от мека кожа на сърна, украсен на места с пъстри индиански шевици.

Дългата червеникаворуса коса беше прибрана от украсена с перли препаска. В колана й бяха затъкнати револвер 44, нож и томахавка.

Патрик Кийнсбърг я гледаше втренчено като призрак.

— Мария — промълви той с пресипнал глас. — Няма да ми повярваш колко много се радвам.

После се обърна и отвори писалищната маса до стената. Извади бутилка и две чаши.

— Трябва да пия едно след тази уплаха — опита да се пошегува. — Нали ще пиеш с мен, Мария?