Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

Бяха му подшушнали мълвата, че Манаскуа е определил доста голяма награда за главата му.

И ето, че идваше Бруно Сардоне, препускайки бързо като дявол. Той бе един от хората, издебнали в планината Уеко един подозрителен чужденец, който им изглеждаше опасен.

Следобед един куриер донесе съобщението, че чужденецът бил стигнал до „ДАСТ ВАЛИ РЕСТ“.

Разбира се, там Луа Мак Брайд правеше всичко, каквото се искаше от нея. Тя знаеше много добре, че иначе няма да има минута спокойствие. Така да се каже, сама се беше поставила в негова власт.

Но това бе друга история. За нея могъщият Кийнсбърг въобще нямаше защо да се замисля.

Сега напрегнато гледаше към Бруно Сардоне, който тъкмо бе скочил от падащия от умора кон. Той залитайки тичаше към голямата веранда.

— Попаднали сме на самия сатана, сър! — едва изрече. — Петима от нас са мъртви. Копелето се казва Ласитър.

Бруно Сардоне така силно се задъхваше, че не можеше да продължи. Трябваше да направи пауза, за да нормализира дишането си.

Кийнсбърг го гледа безмълвно в продължение на няколко секунди. Могъщият мъж седеше като издялан от камък.

— И какъв е проблемът с този Ласитър? — попита той с ледено спокойствие.

— Успя да се укрие — задъхваше се Бруно Сардоне. — Трябва ни подкрепление.

— Срещу един-единствен човек!

— Той се бие за десет, шефе.

Междувременно, зад куриера се струпаха повече от двайсет човека. Кийнсбърг плъзна поглед по тях.

— Някой познава ли този Ласитър?

Гласовете на мъжете се сляха в глъчка.

Неколцина бяха чували вече за някой си Ласитър, но никой от тях не можеше да каже за него нещо определено. Имаше само неясни предположения, че става дума за един много опасен човек.

Главатарят нареди да го осведомят по-подробно и това бе направено веднага, физиономията му ставаше все по-мрачна.

— Наистина ли смятате, че Луа Мак Брайд е минала на негова страна?

— Пийти ги подслуша, шефе.

— Тогава сигурно е вярно — изръмжа Кийнсбърг. — Жалко, че Пийти вече няма да може да разкаже нищо. А какво стана с Луа, Бруно?

— Изглежда е ранена, шефе.

— Така й се пада. Сега трябва да ги спипаме. Лъо Берг! Поеми работата в свои ръце!

Напред пристъпи един висок, слаб мъж с гърбав нос и увиснали мустаци. На тесните му хълбоци висяха два револвера. От лицето му лъхаше ледено спокойствие. Беше един от най-добре платените хора на Кийнсбърг.

— Всичко ще бъде наред, сър. Както винаги, имам пълна свобода на действие, нали?

— Ако е възможно, бих искал да го имам жив, Лъо Берг.

— Ще опитам, сър!

Пет минути по-късно дузина конници препускаха в нощта. Водеха и по един резервен кон, за да могат да ги сменят по на няколко мили, а всеки от тях бе отличен ездач.

Преди слънцето да изгрее, щяха да стигнат до фермата. А ако се съдеше по думите на Бруно, Ласитър нямаше шанс да избяга от кръчмата, без да бъде видян.

Ласитър се промъкваше напред безкрайно бавно. Движеше се като змия — сантиметър след сантиметър. Лицето и ръцете си беше начернил с пепел, а освен това бе увил и главата си с една черна кърпа, която му даде Луа. Той беше една от многото сенки в тази лунна нощ.

Противникът трябваше продължително и много съсредоточено да се взира на едно и също място, за да може да установи промяната.

Луа Мак Брайд старателно се грижеше те да не забележат нищо. С уинчестъра на Ласитър тя напосоки изстрелваше по някой куршум и тримата, намиращи се в засада, всеки път се хващаха на въдицата и отвръщаха на стрелбата.

Така Ласитър не само успя да мине през помещението, но и да се насочи към определен човек.

Той откри стрелеца, който беше на пост зад стръмния склон. Този склон хвърляше плътна сянка, до която Ласитър най-сетне се добра.

Времето течеше бавно. Беше изминал едва час. Играта на търпение късаше нервите. Пътят бе много опасен, но Ласитър успя да премине през най-трудния участък. Сега вече се придвижваше по-бързо.

В това време Луа стреля отново и глупаците пак отвърнаха на огъня.

После, както всеки път, от три страни проехтяваше подигравателен смях. Чуваха се и груби подмятания.

— Откажи се, Ласитър! Без друго това няма да ти помогне.

— Скоро ще получим подкрепление, човече! Хванат си в капан като мишка!

И отново същият смях.

Ласитър се подсмихваше. Тримата стрелци нямаха представа, какво става в действителност. Смятаха Луа за мъртва. Мислеха, че Ласитър в отчаянието си се беше заел да изстреля всичките си муниции.