Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

— С това още повече бих признал вината си.

— Те убиват, дори ако има само сянка от съмнение — прошепна тя нервно. — Впрочем, цял следобед се въртяха наоколо. Най-напред тук беше само един от техните разузнавачи, а след това дойдоха и другите.

— Тогава се питам защо вече не са ме ликвидирали — изръмжа Ласитър. — Защо се бавят още?

— Защото им сигнализирах, че искам да те поразпитам още малко. Докато ти се грижеше за коня си, един от тях беше при мен в кухнята. Казах му, че трябва да почакат до утре сутринта, когато ще съм научила всичко за плановете на мексиканеца. Тази отсрочка, която ти осигурих, Ласитър, е спасителната, повярвай ми, ако не избягаш тази нощ, с теб е свършено.

— А като избягам, ще дойде твоят ред — каза той.

— Не се тревожи, ще измисля някакво извинение. А в замяна ще ми кажеш ли истината?

— Няма да повярваш — ухили се Ласитър, — но нямам ни най-малка представа, какво има между този мексиканец и Кийнсбърг.

— Стига си ми разправял приказки! — изсъска тя. — Мексиканецът непрекъснато се опитва да премахне Кийнсбърг. Сега той изпраща платени убийци.

— Добре, но аз още не знам кой е този мексиканец — изпъшка Ласитър раздразнено. — Въобще… Как се казва той?

— По дяволите! — изфуча срещу него Луа — Става дума за дон Яго Манаскуа от Сонора. Ако има дявол в човешки образ, то това е точно този мексиканец. Той… — Тя се втренчи в Ласитър, поклащайки глава. — Но всъщност ти го познаваш! Ти си тук по негово поръчение!

— Не, дявол да го вземе! — каза Ласитър и удари с юмрук по масата. — Всичко това е голяма заблуда.

— А защо вече дни наред се мотаеш наоколо?

— Защото трябва да се отърва от няколко преследвачи.

— Тогава ти въобще не си този, за когото те смятат? — попита тя изплашена.

— Всичко това е напълно погрешно.

— Въпреки това те ще те убият, ако те хванат — шепнеше тя объркана. — Трябва да изчезваш, Ласитър. Отдавна щеше да си мъртъв, ако не бях ги възпряла. Казах им, че през нощта ще науча от теб още куп неща Те глътнаха въдицата. Но утре сутринта ще нападнат.

Гласът и ставаше все по-настоятелен.

Ласитър се изправи и взе уинчестъра си от съседната маса. С готово за стрелба оръжие той се промъкна до вратата. Струваше му се, че чува подозрителни шумове.

Луа изгаси лампата, която висеше над масата. В прерийната кръчма на червенокосата стана тъмно.

Ласитър все още седеше до вратата и се ослушваше. Изведнъж чу тихите котешки стъпки на жената. Стоеше съвсем близо до него и сложи ръка на рамото му.

— Заклевам те, всичко това е сериозно, Ласитър — промълви тя едва чуто. — Аз съм на твоя страна. Не искам да ти се случи нещо лошо.

Той й вярваше. Не преживяваше за първи път подобно нещо. Беше се влюбила в него. Истински, с цялото си сърце. Затова му откри истината.

Тя искаше да спаси Ласитър.

Той нежно я прегърна, но продължаваше здраво да държи уинчестъра. Отсега нататък нямаше да се разделя с нея.

— Защо се излагаш на опасност, Луа? — попита той шепнешком. — Не ти ли е ясно, че залагаш на карта живота си?

— Не се бой за мен — отвърна тя. — Знам как да се защитавам. Ще им кажа, че си много недоверчив, че си се усъмнил в нещо и докато съм спяла, ти си изчезнал. Като съм се събудила, теб вече те е нямало. Трябва да ми повярват. Не се притеснявай!

Тя притисна тялото си до неговото. Все още беше с тънката си ленена рокля, през която Ласитър можеше да види всички контури на прекрасното й тяло.

— Тогава, хайде поне още веднъж да спим заедно — прошепна Ласитър. — Искаш ли? Ще тръгна преди да съмне.

Луа го целуна. Ласитър усещаше, че е много възбудена.

— Ела! — простена тя тихо. — Ще те водя…

Те вървяха през помещението. През тесните прозорци проникваше оскъдна лунна светлина.

Изведнъж стъклата на прозорците се разхвърчаха с трясък. Някой блъсна вратата.

— Не мърдайте! — заплашително изрева един глас. — Или ще ви надупчим.

Те стояха неподвижно. Ласитър прикриваше уинчестъра зад тялото на Луа.

— Отдалечи се от него, Луа! — заповяда стоящият до вратата — Ти ще ни трябваш още малко.

Той се изсмя подигравателно. Другите до прозорците се присъединиха към него.

Ласитър не вярваше, че те бързат да стрелят. Вероятно Луа доста беше преувеличила. Той се съмняваше, че хората на Кийнсбърг могат да застрелят човека, просто защото го подозират.

Ласитър възнамеряваше да преговаря с тях, но не се стигна дотам.

Луа се движеше страшно бързо. Беше като котка. С един скок тя излетя настрана, като буквално се превъртя във въздуха.