Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

Вън проехтя смях.

— Улучили сме го! — извика друг глас. — Нали ви казах! Много добре видях, че го улучих! Съвсем сигурен съм!

— А аз видях, как скочи зад тезгяха — обади се друг. — Нека бъдем по-предпазливи! Имаме работа с хитра лисица.

— И аз мисля така — обади се човекът, който беше извикал пръв. — Затова всеки да си стои на поста. Ще държим под око тази лисича дупка. Откъдето и да се опита да се измъкне, хубавичко ще го наредим.

Още веднъж се чу смях. После отново се възцари тишина.

Жената се притискаше към Ласитър.

Как щяха да се измъкнат от този ад?

Беше почти невъзможно да излязат от къщата. От своите позиции тримата обесници държаха под обстрел целия терен.

Не им се налагаше да рискуват. Седяха в защитени наблюдателници и можеха да стрелят веднага, щом забележеха някакво раздвижване във фермата.

А Ласитър, тъкмо обратното, трябваше да заложи всичко на една карта. Иначе никога нямаше да излезе жив от тук.

Луа се притисна още по-силно към него.

— Обичам те, Ласитър — прошепна тя. — Не исках да те пречукат просто така. Нямаше да ти дадат никакъв шанс. Затова отскочих от теб. Не зная, дали разбираш всичко това…

Той милваше нежно медночервената й коса.

— Напротив, сега вече разбирам.

— Какво ще правим, Ласитър?

— Има само една възможност.

— Ще атакувам.

— Ще дойда с теб.

— Не.

— Смяташ, че трябва да те прикривам в тил ли?

— Ти си чудесна, Луа!

— Запази си комплиментите за по-късно! Сега ще ти обясня, къде според мен са се скрили. Всъщност, има само три подходящи места. Първо — на стръмния склон зад извора…

Ласитър внимателно слушаше. Наистина при пристигането си беше запомнил местата до определена степен, но имаше много подробности, които въобще не бе имал възможност да види.

След като в продължение на няколко минути слуша обясненията на Луа, вече си представяше терена доста по-ясно. Тя съумя отлично да опише местата.

Оставаше само да уточни някои дреболии.

— А сега трябва да побързаш — настояваше тя. — Мъжът, когото изпратиха да уведоми Кийнсбърг, се казва Бруно Сардоне. Той е най-бързият ездач сред тях. Най-късно след два часа ще бъде при шефа. А тогава Кийнсбърг ще вдигне всичко живо на крак, за да те премахне от пътя си. Разбира се, мен също…

Междувременно Луа беше спряла да трепери. Вече не изглеждаше напрегната. Тя все повече се харесваше на Ласитър. Той се приготви за тръгване. Знаеше, че отсега нататък животът на двамата висеше на косъм…

Бруно Сардоне безмилостно пришпорваше коня си. През последните две мили го удряше с камшик и шпори, за да може животното да мобилизира и последните си сили.

Патрик Кийнсбърг излезе на верандата. Отдавна бе минало полунощ, но той не можеше да заспи — както винаги през последните дни. Живееше във вражда със себе си и света.

Измъчваха го много мисли. Искаше да реши един проблем, който засягаше само него, а той бе прекалено горд, за да се довери на някой друг.

Патрик Кийнсбърг разбираше, че е тръгнал по погрешен път, но това той никога и пред никого не искаше да признае.

Беше ексцентричен особняк. Чудак. Можеше да бъде много мил, но и много жесток.

Не беше лесно да бъде разбран човекът Патрик Кийнсбърг.

Ясно беше само едно — че е много самотен човек. Постигнал много в богатия си на събития живот, той не бе спечелил приятели.

Междувременно бе разбрал, че със сила не може да се сдобие с тях.

Беше се примирил с живота си, който външно изглеждаше, че преминава успешно.

Това, което му оставаше, бе смъртта, а тя неминуемо щеше да почука на вратата му след няколко години.

С тази мисъл Патрик Кийнсбърг отдавна бе свикнал, но преди това трябваше да свърши още нещо.

Искаше да изкупи вината, от която най-често страдаше.

Колкото повече остаряваше, толкова повече растеше у него увереността, че с физическата му смърт това няма да свърши. Все по-силно го измъчваше убеждението, че след няколко години ще застане пред вечния съдник, който ще иска сметка от него.

И тогава?

Патрик Кийнсбърг не смееше да довърши мисълта си докрай.

Израснал в дълбоко религиозно обкръжение, прекарал в добродетелност младостта си, после той се бе отдал на безпътен живот, сред най-разюздани оргии и ексцесии, пренебрегвайки всякакво чувство за морал.

Но, ето че отново започна да се замисля. Връщайки се назад към миналото разбра, че животът е дяволски кратък.

А на всичко отгоре, сега му висеше на врата и историята с Яго Манаскуа. Като че ли не бе достатъчно наказан от съдбата.