Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

— Все още не си прескочил съвсем трапа — каза тя. — Изгубил си дяволски много кръв. Остани да лежиш тук! Ще оседлая конете.

Той й се усмихна.

— Благодаря, Луа!

Колко й се възхищаваше. Беше жена на място. Струваше му се, че е срещнал ангел-спасител.

Чуваше се как тя оседлава конете. Това винаги беше свързано с едни и същи шумове, които не можеха да бъдат сбъркани с други.

Достатъчно си починах — мислеше той. Изправи се и седна. Пред очите му отново всичко се завъртя, но успя да се задържи. Господи, така ли ще продължава! Силни болки непрекъснато пронизваха тялото му.

Луа отново стоеше пред него.

— Хайде сега, на седлото! — каза тя енергично. — Мисля, че ще се справим.

Хвана го под мишниците и му помогна да се изправи на крака. Ласитър не бе предполагал, че в тази жена може да има толкова голяма сила. Това бе огромна мощ.

Най-сетне той седна върху коня си.

— Трябва да рискуваме, Ласитър — чу я да казва. Конете тръгнаха.

Утрото наближаваше.

В далечината тътнеше грохот от копита, като от приближаваща се буря.

— Не можеш ли по-бързо, Ласитър? — извика му Луа. Той конвулсивно стисна юздите. Пред очите му всичко се въртеше. Ласитър се бореше със слабостта. Опита се да мобилизира всички останали му сили.

Тя бе хванала светложълтия му кон за юлара. Теглеше го след себе си, а грамадният мъж се люшкаше несигурно върху седлото.

В съзнанието му непрекъснато отекваше гласът й:

— Трябва да се справиш, Ласитър! Двамата заедно ще успеем. Заради теб бих отишла и в ада. Сега и ти трябва да ми останеш верен…

Те навлизаха все по-навътре в планината. Слънцето се издигаше нагоре. Луа неумолимо продължаваше да язди напред. „Вероятно постъпих правилно.“ — постоянно звучаха думите й в главата му. „Заложих на теб, Ласитър. Ти сигурно няма да ме разочароваш…“

В далечината конете на преследвачите вдигаха облаци прах, които се открояваха на хоризонта като воал от мъгла.

Тя разбра, че ги настигат. С ранения Ласитър не можеше дълго да задържи тази преднина.

И въобще — накъде да тръгне? Къде биха могли да бъдат в безопасност, без да е необходимо да изминават толкова дълъг път?

Всъщност, имаше отговор на този въпрос.

Мексико.

Но не беше ли това най-опасното място?

Особено тук, в северния район на Чихуахуа и Сонора, гъмжеше от бандити. В тази страна все още цареше голямо беззаконие и тя беше значително по-дива от останалите области по северната граница.

Въпреки това, Мексико беше единственият им шанс. Луа знаеше, че платените убийци на Кийнсбърг щяха да ги преследват безмилостно.

Кийнсбърг! Този проклет деспот! Как го мразеше само!

От две години насам, откакто се случи онази история с мъжа й, тя му бе предоставена за радости и скърби.

Вярно, че Мартин Мак Брайд беше крал коне. Без съмнение мъжът на Луа се беше провинил.

Но беше ли тази кражба достатъчно основание, за да го обеси?

Това беше убийство. Убийство с линчуване. По заповед на Кийнсбърг. После той дойде и безцеремонно я извести, че ако не се подчини, би могъл да я тикне в затвора за много години.

И имаше право. Притежаваше достатъчно доказателства срещу Луа Мак Брайд. Тя беше участвала в кражбата на коне и контрабандата на оръжие. Нейната долина Даст Вали беше изходен пункт за нелегалната дейност и отсам, и отвъд границата.

Даст Вали вече принадлежеше на могъщия Кийнсбърг.

Луа трябваше да подпише всичко.

Сега тя беше само негова служителка. Негова робиня!

Беше я превърнал в проститутка.

А на хората трябваше да разправя, че мъжът й е тръгнал да търси злато в планината. Историята, която беше разказала и на Ласитър.

Направи го от страх. Знаеше, че я наблюдават на всяка крачка.

Въпреки това се осмели да каже истината на Ласитър. Тя самата не знаеше защо го направи.

Въобще, откъде се взе тази самоубийствена смелост?

Просто беше обзета от нея. Чувството й подсказваше, че на него може да разчита.

Ласитър беше ранен много лошо. Вече не се държеше сигурно върху седлото. Беше изгубил много кръв.

Може би раната му нямаше да се възпали.

Те отново спряха. Погледнаха назад към планините и видяха, че облаците прах, които вдигаха преследвачите, ставаха все по-големи.

Той здраво се вкопчи с две ръце в седлото, но предчувствуваше, че няма да може да се задържи дълго на него.

Пред тях се разкриваше лабиринт от клисури и дълбоко врязани каньони.

— Тук бихме могли да се скрием — каза Луа. — Колко още можеш да издържиш, скъпи?