— Защо въобще се върна, Мария? Какво искаш? — попита раздразнено. Беше му ясно, че изцяло е в ръцете на собствената си дъщеря. Практически той беше в нейна власт, въпреки че Мария нямаше намерение да посяга на живота му.
— Искам да сключа с теб споразумение — каза тя. — И да поискам полагащата ми се част от наследството.
— Ти и без друго ще получиш всичко. След моята смърт всичко това ще принадлежи на теб. Не е необходимо да искаш нищо.
— Бих желала още сега да се поставят някакви граници — отвърна тя хладно. — Моето племе има нужда от повече земя. Искаме да се разширим към планината Аламо Уеко. Необходимо е да ни гарантираш това писмено. Тогава ще имаме общи граници. Трябва да обещаеш, че ще ни оставиш на спокойствие. Нека живеем в мир един до друг. По този начин и отношенията между нас двамата пак биха могли да се нормализират при условие, че си готов да изкупиш част от старата си вина.
— Ти си луда!
— Премислила съм всичко много добре, татко.
— И как си го представяш?
— Имам списък на фермите и притежателите на малки ранчо, чийто имот е бил отнет насила. Бих искала тези хора да бъдат обезщетени, както подобава. Междувременно те са се заселили някъде другаде, но имат финансови затруднения. Една парична инжекция добре ще им се отрази, а пък и по право им се полага.
— Те са ми продавали законно.
— Това беше изнудване — каза тя твърдо. — Ти поставяше натясно тези хора. Те нямаха друг избор, освен да продават на смешни цени.
Той гледаше втренчено пред себе си с празен поглед.
Лицето му помръкна. Отново си наля уиски.
— Знам, че искаш да ме спечелиш отново, татко — каза Мария настоятелно. — Няма защо да ме баламосваш. Познавам те добре. Вярно, че си известен като твърд, непримирим човек, но ти имаш уязвимо място. И то се нарича Мария Кийнсбърг. Татко, с какво ще се накърни достойнството ти, ако се помирим? С нищо. Само трябва да приемеш условията ми.
— Това е изнудване. Ти действуваш по по-различен начин от този, по който аз постъпих някога с тези фермери.
— Аз настоявам само за част от законното ми наследство. Искам помирение и мир. Бихме могли да живеем чудесно един до друг. Аз с моя сенека, а ти с твоето ранчо, твоите каубои и с твоята метреса.
Той я погледна учудено.
— Откъде знаеш това?
— Знам почти всичко, което се е случило напоследък в ранчото.
— Имаш ли нещо против, че живея с тази жена?
— О, не, татко! — Тя тихо се засмя. — Това е съвсем естествено. Ти си здрав, жизнен, силен мъж. Не е срамно да имаш спътница в живота. Надявам се при случай да ме представиш. Много е хубава тази Мануела Кордобес.
Той се усмихна щастливо.
— Ти наистина си отлично информирана. Тя сега спи. Да я събудя ли?
— Не, едва ли е най-подходящото време. Бих искала най-напред да се споразумеем, татко.
Кийнсбърг подпря главата си с две ръце и дълго се взира пред себе си.
Размишляваше.
— Разкажи ми малко повече за твоето племе! — каза накрая. — Всъщност как ги нарече ти?
— Сенеки — обясни Мария. — Това е едно от някогашните големи ирокезки племена от изток. Малка част от тях се е преселила преди повече от сто години на запад. В тези планини са намерили новата си родина. Досега са живели в своите скрити долини напълно необезпокоявани. Но скоро това вече няма да е възможно. Все повече преселници прииждат насам. Някой ден моето племе вече няма да може да живее в изолация, затова трябва да притежаваме земя, която ни принадлежи по документ. Разбери това най-сетне, татко! Ще бъде нещо грандиозно! Нещо неповторимо!
В гласа й се появи въодушевление. Очите й горяха мисионерски плам.
Изведнъж Кийнсбърг се засмя.
— Ти си като майка си — каза той замислено. — Сега изглеждаш точно както изглеждаше майка ти, Мария. Тя винаги искаше да прави само добро. Ти тъкмо беше навършила две години, когато се случи това. Тази страшна злополука…
Той се вторачи пред себе си и замислено изтри очи с опакото на ръката си.
Мария вече знаеше, че го е спечелила.
— Разкажи ми още нещо — промърмори той. — Бих искал да знам повече за сенеките. За твоето племе.
— При тях е чудесно — започна мечтателно тя. — В началото всичко ми изглеждаше като в приказките. Слушай…
И тя въодушевено заразказва как е откарала ранения индианец при племето му. Колко любезно била посрещната от жителите.
Обясняваше му, че там наричали вожда не „шеф“, а „сачем“ и, че този сачем същевременно трябвало да бъде и най-добрият и мъдър лечител на своя малък народ, който вече наброявал почти триста души.
Читать дальше