Джек Слейд - Животът ти или блондинката, Ласитър

— Братко — промълви той, — какво стана? Защо си осъден на смърт?

Хуанита Перада се хвърли напред и протегна двете си ръце през решетката. Веднага един от мъжете я блъсна с дулото на пушката си в гърба и изръмжа:

— Без номера, лейди! Кой знае дали наистина сте му сестра. Той никога не е споменавал, че има някъде роднини…

И той недоверчиво изгледа Ласитър, който невъзмутимо стоеше до Хуанита Перада.

Ласитър бързо намигна на Арч Колеман и по блясъка в очите му установи, че старият му приятел е разбрал.

Хуанита се разхълца. Тази жена играеше ролята си превъзходно. Тя отново протегна ръце към „брат“ си. Никой не видя как бързо пъхна нещо под дрехата му. Никой, освен Ласитър. Но той знаеше това и го очакваше.

Всичко стана за секунда. Арч Колеман реагира веднага. Деринджърът, внесен от Хуанита Перада, беше на сигурно място под ризата му. Никой от въоръжените мъже наоколо не забеляза нищо.

Русата жена се обърна към шерифа. Беше ред на следващия номер. Очите й бяха пълни със сълзи, а лицето й — сгърчено в отчаяние. Гледката беше трогателна и ставаше още по-страшна при вида на насочените в гърдите й пушки.

— Шерифе! — изхълца тя. — Аз искам само правото си! Защо този мъж ме заплашва с оръжие? Кажете му да престане!

— Не вярвам на тази жена — изръмжа помощник-шерифът. — Откъде да знам, че му е сестра?

Шерифът вдигна рамене.

— И аз не мога да го докажа, Шърман — каза спокойно той. — Но не мога да докажа и противното. Не знам има ли закон, който разрешава среща с брат и сестра преди смъртта на бесилката. Но има друг закон, който е по-важен. Това е законът на човечността.

Той направи кратка пауза. Лицето му изразяваше дълбока горчивина. После посочи с ръка гърдите си, където блестеше шерифската звезда. Натисна мястото, където се намираше сърцето му.

— Ето — продължи шерифът, — това е истинският закон, чийто представител съм аз. Това е моята съвест. Тук е скрита истинската човечност. Разбирате ли това, тъпи маймуни? Вече много години служа на закона. Никой в нищо не може да ме упрекне. А сега вие, глупави песове, не позволявате на един осъден на смърт за последен път да прегърне брат си и сестра си. Проклетници! Как може да сте толкова подли!

Четиримата помощници гледаха слисано шефа си. Никога не им беше говорил с този тон.

В дъното продължаваше да стои палачът и тъпо да се усмихва на себе си. В Каза Гранде много хора твърдяха, че не е съвсем наред с главата.

Шерифът усещаше, че нещо ще се случи. Той винаги имаше силно развито шесто чувство. Неговите изострени за доброто и злото сетива никога не бяха го лъгали.

Плешивият палач тъпо се подхилваше. Четиримата помощници — всъщност те бяха временни — продължаваха да се взират в шерифа, сякаш той беше загубил ума си.

Ласитър направи няколко незабележими крачки към шерифа и застана плътно до него. А Хуанита Перада прошепна няколко думи в ухото на мнимия си брат. Всичко стана толкова бързо, че мъжете наоколо отново не забелязаха нищо.

— Не губи кураж — промълви жената. — Всичко ще се оправи.

Арч Колеман облекчено се усмихна. Беше очаквал Ласитър и ето че той дойде. Старият му приятел не го изоставяше. Рядко се срещаха мъже като него.

Колеман сякаш се събуди от кошмарен сън. За него започваше нов живот. Макар че все още не можеше да осъзнае докрай случилото се.

В този миг Ласитър пристъпи към действие. И действията му бяха светкавични, както винаги.

Ръката му се стрелна настрани като главата на гърмяща змия. Това движение не можеше да се проследи с очи. То беше истинска магия.

Само за част от секундата Ласитър измъкна револвера на шерифа, скочи зад гърба му и притисна дулото между раменете му.

Четиримата въоръжени помощници застинаха по местата си. Плешивият палач зяпна от учудване. Никой не можа да разбере какво стана. За тях това беше същински кошмар.

Арч Колеман измъкна револвера изпод бялата си ленена риза и застана така, че всеки да може да види оръжието.

— Много добре, Ласитър — отбеляза кратко той. — Знаех си, че на теб може да се разчита.

Четиримата помощници и палачът отново не повярваха на очите си.

Шерифът единствен запази спокойствие. Той извърна глава и леко се усмихна.

— Вие сте Ласитър? Наистина ли?

Двамата мъже се спогледаха за миг и сякаш си протегнаха ръка. Бяха от един и същи сорт и се разбираха. Ласитър леко кимна в отговор.

— Хуанита — промълви меко той, — вземи им оръжията.

Русата мексиканка вече действуваше. Тя беше използвала слисването на въоръжените мъже и бързо измъкваше револверите от коланите им.