Джек Слейд - Животът ти или блондинката, Ласитър

Четиримата не помръдваха. Бяха изплашени до смърт. Никой не беше предвидил такава изненада и не знаеше как да реагира. Името Ласитър окончателно ги скова.

— Хвърлете пушките на земята! — заповяда той. — И не се опитвайте да хитрувате. Предупреждавам ви, че лошо ви се пише!

Четиримата се спогледаха. Ласитър усети, че искаха да се възпротивят, но ги възпираше силният им страх. Хуанита Перада препаса един от коланите, които беше свалила. Плешивият палач се покашля.

— Ако ми позволите и аз да кажа нещо — започна той с дрезгав и много неприятен глас. — Вие нямате никакъв шанс да се измъкнете от града. Можете да ме убиете. Можете да убиете и шерифа, и четиримата му помощници. Но няма да излезете живи от града.

Ласитър замислено го изгледа. Този тип явно знаеше какво говори.

Той изведнъж се сети за един друг палач, когото познаваше преди години. Мислите му го пренесоха в миналото. Сякаш стрела го прониза право в сърцето, когато видя пред себе си образа на Шем Канърой, бившият палач от Оклахома. Той беше баща на момичето, което беше станало жена на Ласитър.

Страшна, тъжна история. Отново миналото оживя в съзнанието му, макар и само за секунди. Той с усилия успя да се овладее. Никой не можеше да му върне миналите дни, а точно сега не биваше да се отвлича със спомени, иначе беше загубен.

— Шерифе, вие сте разумен човек — каза тихо Ласитър. — Сигурен съм, че ще изпълните точно онова, за което ще ви помоля.

Шерифът Стюдмън продължаваше да стои спокойно. Не изпитваше ни най-малък страх.

— Какво искате от мен, Ласитър? — попита той.

Навън гълчавата все повече се засилваше. Чуваха се заплашителни викове. Вълнуваше се тълпата, събрала се да наблюдава обесването.

Топлите лъчи на залязващото слънце проникваха през прозорчето на килията, в която Арч Колеман беше прекарал толкова тежки часове.

— Свалете всичките си оръжия — каза Ласитър. — Това е всичко, което в момента искам от вас.

Шерифът кимна и се обърна към хората си.

— Направете това, което ви се казва!

— Един по един — допълни Ласитър, който искаше да се предпази от всякакви изненади.

Шерифът отново кимна. Четиримата помощници разбраха какво се иска от тях и бързо изпълниха заповедта. Откопчаха коланите с револверите и заедно с пушките ги струпаха на купчина на глинения под.

Ласитър затвори четиримата мъже в една от килиите. През това време Хуанита Перада държеше в шах шерифа с пистолета си.

През цялото време палачът не помръдна от мястото си, продължавайки глупаво да се подхилва.

Шерифът спокойно погледна Ласитър в очите. Цялата тази история сякаш го забавляваше. Той изобщо не се боеше за живота си.

— Ами сега, мистър Ласитър? — попита иронично той. — Как си представяте по-нататъшните си действия?

Четиримата затворници заедно с палача бяха наклякали на пода в килията и трепереха от страх.

— Първо пуснете Арч Колеман — отговори Ласитър. — После ще видим.

Шерифът се раздвижи. Ласитър с усмивка забеляза облекчението, изписало се по лицето му.

Вярно беше — шерифът Стюдмън се радваше, че приятелят му Арч Колеман ще се измъкне, макар и по този насилствен начин. Затова той весело намигна на осъдения и отключи килията. Двамата се разбираха без думи.

За съжаление останалите също забелязаха това. Четиримата мъже затракаха със зъби като вълци, а палачът студено проговори:

— Имам чувството, че вие действувате в съгласие с тези проклети престъпници…

Видът му стана още по-отблъскващ.

Ласитър го изгледа презрително и тикна револвера си в гърба на шерифа. В подобно положение и най-малките грешки можеха да бъдат фатални. Затова той постоянно беше нащрек.

— Виждате, че нямам друг избор — отговори спокойно шерифът. — Ако не се подчиня, тук ще настане същинска кланица. Нима трябва да се оставя да ме убият само за да спася един убиец?

Палачът премълча. Нямаше какво да каже, защото шерифът беше прав. От тази ситуация нямаше изход, така че никой не можеше да обвини Стюдмън в каквото и да било.

Ласитър и шерифът отново се спогледаха.

— Дайте ключовете, шерифе! — нареди той.

Стюдмън веднага се подчини.

— Но как ще излезете оттук? — попита тихо той. — В града е пълно с народ. Всички искат да видят обесването. Вслушайте се, Ласитър! Вече проявяват нетърпение.

Ласитър заключи двете килии и се върна в офиса, където беше оставил оръжията си. Бързо препаса колана с 44-калибровия „Ремингтън“ и хвърли поглед към главната улица, осветена от лъчите на залязващото слънце. Пред офиса се беше събрала голяма тълпа, която нетърпеливо чакаше. Ласитър ясно разбра това по лицата на мъжете, които диво жестикулираха. В дъното на площада видя бесилката, чиято примка се клатеше от вятъра.