Джек Слейд - Животът ти или блондинката, Ласитър

Ласитър не знаеше никакви подробности, но усещаше, че приятелят му е жертва на някакъв коварен план. Арч Колеман беше богат човек. Имаше няколко сребърни мини близо до Каза Гранде и богатствата му със сигурност привличаха множество алчни погледи. Вероятно беше попаднал в мрежата на хора, които искаха да присвоят парите му. Ласитър беше сигурен в това.

— Трябва да побързаме — обърна се той към Хуанита, след като се облякоха. — Нямаме никакво време.

Тя сериозно кимна.

— Разбирам, амиго. Ти си един от онези мъже, които никога няма да изоставят приятеля си в беда. Такива като теб са един на десет хиляди. Затова съм сигурна, че и мен няма да изоставиш.

Хуанита беше свалила прозрачното си светлосиньо одеяние. Тя беше измъкнала от торбата си джинси, памучна риза и високи ботуши и имаше вид на наперено момче.

Двамата се метнаха на конете и потеглиха в буен галоп. Ласитър винаги съумяваше да запази спокойствие, но сега усещаше страх. Някакво лошо предчувствие упорито го подканяше да бърза.

Един до друг, двамата се отправиха на север, без да поглеждат встрани. А и нямаше как да забележат индианците, които ги следваха на разстояние. Водени от Гордо, те тъкмо бяха спрели на един хълм и проследиха с очи двамата ездачи, които сред облак прах изчезнаха в далечината.

Гордо каза на воините си:

— Кълна се в Маниту — тези двамата скоро ще имат нужда от помощ. Продължаваме след тях. Не бива да ги изпускаме от очи.

Той пришпори мустанга си и воините му го последваха. Те внимателно се взираха в облака прах, надигащ се изпод копитата на конете, които препускаха с всички сили.

— Този Ласитър е необикновен човек — промълви сякаш на себе си Гордо. — Първо щях да го убия, а сега бързам да му помогна… Живеем в странен свят.

Воините му мълчаха. Всички бяха чули думите на вожда. Тези думи ги накараха дълбоко да се замислят. Животът на всеки един от тях беше изпълнен с битки, убийства и омраза. Всички се бяха заклели да убият колкото се може повече бледолики. Тази клетва ги обединяваше досега.

А ето че днес се бяха сблъскали с Ласитър. С този толкова необикновен мъж. Имаха намерение да го убият, както убиваха всеки изпречил се на пътя им бял мъж. Никой не беше успял да се измъкне жив от желязната им хватка. Но този път нещата се бяха обърнали.

Затова всеки един от тях изрази мълчаливо съгласие с думите на вожда си. Апачите с готовност щяха да помогнат на грамадния американец и на русата жена, когато станеше нужда.

Вече се свечеряваше. Все още беше твърде горещо. Обикновено по това време на деня хората се криеха по къщите си или под някоя по-дебела сянка. А повечето мъже пълнеха баровете и се наливаха с всевъзможни питиета, от които им ставаше още по-горещо и главите им помътняваха.

Този следобед обаче всичко беше различно. Широката главна улица на Каза Гранде и тесните странични улички гъмжаха от народ, коне и каруци. Това стълпотворение ясно показваше, че предстои някое интересно зрелище, което тълпата за нищо на света не би искала да пропусне.

На бесилката, издигната насред големия площад, се люлееше току-що окачената примка.

В малкия затвор зад офиса на шерифа палачът очакваше жертвата си.

Арч Колеман вече не се надяваше на нищо. Той седеше на ръба на коравия нар в мръсната килия, знаейки, че скоро ще го отведат на бесилката.

Чувствата му бяха притъпени. Усещаше само безгранично отчаяние. Страшно беше да поемеш последния си път, когато нямаш вина за престъплението, в което те обвиняват.

Ръцете му бяха заключени в стоманени белезници. Дълго си беше блъскал главата да открие някаква възможност за бягство. Но нямаше изход. Краят изглеждаше неизбежен.

Пред решетките застана шерифът Берн Стюдмън, сериозен сивокос мъж на около 50 години. Лицето му напомняше това на стар вълк, преминал през всевъзможни изпитания, Макар че косите му сивееха, мустаците, които украсяваха горната му устна, бяха катраненочерни.

— Скоро ще те отведат — проговори тихо той. — Мога ли да ти помогна с нещо, Арч?

Арч Колеман горчиво го изгледа и поклати глава.

— Не, Верн — отговори уморено той. — Благодаря ти за всичко. Ти беше единственият в този град, който повярва в невинността ми. Опита се дори да ме защитиш пред съда. Постара се да откриеш доказателства, че аз не съм убил жена си. Как да я убия! Та аз живях с нея цели 20 години и толкова я обичах…

Шерифът сериозно кимна.

— Прав си, Арч — прошепна той. — Знам всичко. Въпреки това всички доказателства са срещу теб. Толкова свидетели те обвиниха пред съда! Но ти и сам знаеш това. Чули са, че си се скарал ужасно с жена си и си заплашил, че ще я убиеш, ако се срещне още един път с Ред Клайд Мълиган.