Джек Слейд - Животът ти или блондинката, Ласитър

— Да, Гордо, прав си — каза спокойно той. — Трудно ще се измъкнем оттук. Въпреки това се обзалагам с теб на каквото искаш, че ще успеем. Ставай, Гордо! Време е да вървим!

Апачът бавно се надигна. Лицето му беше сковано в каменна маска. Само очите му проблясваха.

Ласитър се обърна към останалите воини, които чакаха неподвижно.

— Пушката ми! — извика той. — И три коня! Моят, този на вожда и един за сеньората. Пронта, побързайте! И без глупости, иначе шефът ви веднага ще умре.

Ласитър съвсем не беше толкова сигурен, че ще се измъкне оттук. Шансовете бяха минимални. Но трябваше да рискува.

Беше дал честната си дума на един мъж от Сонора. Това беше причината, поради която беше напуснал русата мексиканка и се беше отправил на север. Трябваше да премине в Аризона, но попадна в ръцете на апачите.

А в Каза Гранде го чакаше Арч Колеман. Той беше стар приятел на Ласитър. Оставаха му още само два дни. Ако не пристигнеше навреме, Арч Колеман щеше да бъде загубен. Въпросът беше на живот и смърт. Ласитър трябваше да пристигнеше навреме с цената на всичко.

Защото Арч Колеман щеше да бъде обесен.

Ласитър научи това в Сонора. В Хермосильо му предадоха известието на стария му приятел и той веднага тръгна на път. Обаче го нападнаха кръвожадните мексикански бандити — ладроните — и трябваше да си пробива път с изстрели. Тежко ранен, беше успял да се довлече до ранчото на Хуанита Перада. Младата мексиканка, която го приюти, беше загубила мъжа си и детето си и виновни за това бяха изгонените от племето си апачи, чийто вожд беше Гордо.

Кръгът се затваряше. Ласитър беше тръгнал по път, от който нямаше връщане. Длъжен беше да продължи. Трябваше да спаси Хуанита Перада, русата мексиканка. Тя на два пъти го измъкна от лапите на смъртта. Тази задача беше дяволски трудна. Само господ знаеше как ще завърши тази объркана история.

Един от апачите донесе пушката му. Ласитър внимателно провери дали всичко е в ред.

Вождът Гордо продължаваше коварно да се подхилва. Явно беше уверен в крайната си победа.

— Ами сега, американецо? — попита ехидно той.

— Три коня! — повтори Ласитър. — Това беше втората ми молба. Първо ще пояздим малко, Гордо. После ще видим.

Гордо въздъхна и извика на хората си да се подчинят. Скоро докараха жребеца на Ласитър и още два коня. Ласитър се метна на седлото, без да изпуска от очи Гордо. Уинчестърът му беше насочен право в сърцето на апача.

Гордо разбра, че е на косъм от смъртта, и също се метна на коня.

Тримата препуснаха. Начело Гордо, след него, един до друг, Ласитър и Хуанита Перада.

Воините на апачите не помръдваха. Не искаха да станат причина за смъртта на вожда си, затова не се осмелиха да стрелят. Защото пръстът на Ласитър беше на спусъка на уинчестъра и той със сигурност щеше да има достатъчно сили, за да стреля, каквото и да се случи.

Ласитър не се обръщаше назад. Беше сигурен, че апачите ще сметнат това за слабост. Те го изпратиха с очи.

— Ласитър — прошепна Хуанита, — нали знаеш защо аз…

Грамадният мъж я прекъсна с повелителен жест.

— Няма нищо, Хуанита — каза рязко той. — Знам всичко. Не говори повече.

Тя сведе очи и устните й потръпнаха. Почувствува се ужасно неудобно, че Ласитър я скастри така грубо в присъствието на Гордо.

Прекосиха първото било и се скриха от очите на апачите. Миля след миля измъчената от жегата земя оставаше зад тях. След ездачите се носеше облак прах. На запад слънцето слизаше към хоризонта.

Когато изкачиха следващото било, Ласитър се обърна назад. Нямаше и следа от индианците. Вождът им се усмихна многозначително.

— Е, Ласитър, ще ме пуснеш ли да си вървя?

Ласитър помисли една минута. Беше му ясно колко рискува, ако освободи вожда още сега. Много вероятно беше воините му да дебнат наблизо и да изчакват удобния момент за нападение. От опит знаеше, че апачите са майстори да се промъкват непосредствено зад врага си. Не можеше да мери червенокожите с обикновените човешки мерки. Те бяха в състояние да се състезават и с най-бързия кон и преодоляваха с лекота огромни разстояния пеш. Бяха по-издръжливи и от гладните прерийни вълци.

Затова Ласитър не отпусна пушката си и след минута спокойно отговори:

— Ще останем още малко заедно, Гордо. Така е по-добре. А сега — напред! Трябва да стигнем границата с Аризона.

Тримата отново препуснаха в бързо падащия мрак. Скоро настъпи и нощта. Звезди обсипаха небето и луната бавно се заиздига към зенита си. Някъде в далечината се чу вой на койоти. Ласитър се питаше дали това наистина са прерийните вълци, или апачите съобщават нещо на вожда си. Тези индианци умееха да имитират всички животни, които населяваха тази дива местност.